Духовна връзка

беше направил затвора като онези, които могат да се видят в Румъния през

средновековието. Грубите каменни стени продължаваха надолу по коридора, сиви и

предвещаващи зло, въздухът беше хладен и влажен. За работещите тук това сигурно бяха

неприятни условия за работа. Вероятно искаха да са сигурни, че заплашителната фасада

бе навсякъде, дори от първото влизане на затворниците през портите. Според нашето

копие, имаше малко отделение със спални помещения, където работниците живееха.

Надявах се те да бяха по-хубави.

С декор на мрачни години или не, ние минахме покрай камерата, докато

минавахме надолу по коридора. Охраната на това място в никакъв случай не беше по

стар стандарт. От време на време чувахме тежкото затръшване на някоя врата, но общо

взето беше така иделно тихо и зловещо, че почти беше по-страшно от писъците и

виковете.

Заведоха ни в офиса на началника, стая, която имаше същата мрачна архитектура,

но все пак бе пълна с обичайните административни неща: бюро, компютър и пр.

Изглеждаше добре, нищо повече. Придружителите ни ни обясниха, че ще се видим с

помощник-началника, тъй като старшият все още спял. Предполагаше се. Подчиненият

винаги отнасяше нощната смяна. Надявах се, че това означаваше, че е уморен и

ненаблюдателен. Вероятно не. Това рядко се случваше на пазители, независимо какви

бяха назначенията им.

- Тео Маркс, - каза помощник-началникът, като разстресе ръката на Еди. Беше

дампир, не много по-стар от нас и се зачудих дали не беше назначен наскоро.

- Лари Браун, - отвърна Еди. Измислихме това скучно име, така че да не се набива

и го бяхме използвали в документациите.

Тео не заговори Лиса или мен, но също ни огледа объркано, както първия пазител,

тъй като блясъкът на заклинанието прилагаше илюзията си. Последва още едно забавяне,

но отново успяхме да се измъкнем. Тео отново се обърна към Еди и взе заявителния

формуляр.

- Това е различно от обичайното, - каза той.

- Нямам представа, - каза Еди извинително. – За първи път ми е.

Тео въздъхна и погледна часовника.

- Началникът ще е на смяна след няколко часа. Мисля, че ще трябва просто да

изчакаме, докато разберем какво става. В Зомърфийлд обикновено успяват да се

организират.

В страната имаше няколко събиращи захранващи места – онези в отдалечените

човешки общества, които се съгласяваха да дадат животите си заради вампирските

ендорфини – и те ги доставяха. Зомърфийлд беше името на едно от тези места и се

намираше в Канзас Сити.

- Не съм единственият нов, който са взели, - каза Еди. – Може би някой се е

объркал.

- Нормално, - изсумтя Тео. – Е, можете да седнете и да почакате. Мога да ви

донеса кафе, ако искате.

- Кога ще захранваме? – попитах изведнъж, като използвах най-скимтящия и

замечтан глас, който успях да докарам. – Много време мина.

Лиса последва примера ми.

- Казаха, че можем, когато пристигнем тук.

Еди извъртя очи, сякаш разбирайки типичното поведение на захранващите.

- Така са през цялото време.

- Мога да си представя, - рече Тео. – Хммм. Захранващи, - вратата на офиса му

беше леко открехната и той се провикна през процепа. – Хей, Уес? Можеш ли да

дойдеш?

Един от придружилите ни пазители провря глава вътре.

- Да?

Тео махна презрително към нас.

- Заведи тези двете долу в местата за захранване, за да не ни подлудят. Ако някой

иска, може да ги ползва.

Уес кимна и ни изведе. Еди и аз бързо се спогледахме. Лицето му не издаваше

нищо, но знаех, че беше нервен. Измъкването на Виктор сега беше наша работа и Еди

никак не искаше да ни оставя в най-опасния момент.

Уес ни поведе през още врати и пропусквателни постове, докато вървяхме все по-

навътре в затвора. Осъзнах, че всеки кръг охрана, през който минавах, трябваше да мина

отново на връщане. Според копието, което имахме, местата за захранване бяха от другата

страна на затвора. Мислех, че ще тръгнем по някакъв път, заобикалящ по периферията,

но вместо това ние тръгнахме право през средата на сградата – там, където държаха

затворниците. Проучването ми беше дало някаква информация за местоположението, но

Лиса не осъзнаваше къде ни водеха, докато не видя табела, която предупреждаваше:

ВНИМАНИЕ! ВЛИЗАТЕ В ЗОНАТА НА ЗАТВОРНИЦИТЕ (ПРЕСТЪПНА ЗОНА).

Реших, че това беше грешно написано. Не бяха ли всички тук престъпници?

Тежки двойни врати отделяха тази част и Уес използва електронен код и ключ, за

да мине. Крачката на Лиса не се забави или забърза, но усетих как притеснението й

нарастна, докато влизахме в дългия коридор, обграден от решетести килии. И аз самата

не се чувствах по-добре, но Уес – все още нащрек – не издаваше никакви признаци на

страх. Той влизаше тук непрекъснато, осъзнах аз. Знаеше сигурността. Затворниците

може и да бяха опасни, но минаването покрай тях бе рутина за него.

Все пак поглеждането в килиите почти накара сърцето ми да спре. Малките

помещения бяха мрачни и зловещи, както всичко останало, имаше само решетести и голи

мебели. Повечето затворници бяха заспали, за наше щастие. Няколко обаче гледаха,

докато минавахме. Никой не каза нищо, но тишината бе почти по-страшна. Някои от

мороите там изглеждаха като обикновени хора, които подминаваш на улицата и се