Духовна връзка

доста по-нападателен обаче и с него заобикаляхме наоколо, като се удряхме взаимно и

отбягвахме някои удари.

- Не мога да го поваля! – извиках на Лиса. – Имаме нужда от него. Използвай

внушението.

Отговорът й дойде през връзката ни. Тя можеше да използва внушението върху

двама души едновременно, но отнемаше много сили. Още не бяхме приключили с това и

тя не можеше да рискува да се изтощи толкова бързо. Раздразнение замести страха в нея.

- Нортууд, върви да спиш, - излая грубо тя. – Там. На бюрото ти. Изморен си и ще

спиш с часове.

С ъгълчето на окото си видях как Нортууд се стовари рязко, главата му се удари с

тъп звук в бюрото. Всички, които работеха тук, щяха да бъдат в безсъзнание, докато

изчезнехме. Тогава се хвърлих върху пазителя, използвайки цялата си тежест, за да го

извърна към полезрението на Лиса. Тя се намеси в битката ни. Той я погледна

изненадано и това бе всичко, което й трябваше.

- Спри!

Той не отговори така бързо като Нортууд, но се поколеба. Устояваше повече.

- Спри да се биеш! – повтори тя по-настоятелно, като повиши внушението.

Силен или не, той не можеше чак толкова да устоява на силата на Духа. Ръцете му

се отпуснаха от двете му страни и той спря да се бори с мен. Отстъпих назад, за да си

поема въздух, като наместих перуката си.

- Ще е трудно да го държа под внушението, - рече ми Лиса.

- Трудно като за пет минути или пет часа?

- Някъде посредата.

- Тогава да тръгваме. Вземи ключа на Виктор от него.

Тя настоя пазителят да й даде ключа от оковите. Той обаче ни каза, че са у другия.

Достатъчно сигурна, претърсих изпадналото му в безсъзнание тяло – дишаше стабилно,

слава Богу – и грабнах ключа. Сега обърнах цялото си внимание към Виктор. Щом

битката беше започнала, той се бе отдръпнал и просто беше наблюдавал тихо, докато

всички нови възможности без съмнение се оформяха в извратения му ум.

Приближих го и си придадох “страховито” изражение, докато посягах с

ключовете.

- Сега ще отключа оковите ти, - казах му с глас, който беше едновременно мил и

заплашителен. – Ще правиш точно каквото ти казваме да правиш. Няма да бягаш, да се

биеш или по някакъв начин да се месиш в плановете ни.

- Оу? И ти ли използваш внушението, Роуз? – попита сухо той.

- Не ми трябва, - отключих оковите. – Мога да те просна в безсъзнание лесно,

както направих с онзи и да те извлека оттук. За мен няма разлика.

Тежките окови паднаха на пода. Това мазно, самодоволно изражение си остана на

лицето му, но ръцете му нежно разтриха всяка китка. Тогава забелязах, че по тях имаше

синини и рани. Тези вериги не бяха никак удобни, но отказах да му съчувствам. Той ни

погледна.

- Колко очарователно, - замисли се той. – От всички, които биха ме спасили,

никога не бих очаквал вас двете... и все пак, ретроспективно, вероятно вие сте най-

способните.

- Нямаме нужда от коментарите ти, Ханибал, - отвърнах грубо. – И не използвай

думата “спасяване”. Звучи сякаш си някакъв погрешно затворен герой.

Той повдигна една вежда сякаш вярваше, че в случая беше точно така. Вместо

обаче да ме оспори, той кимна към Брадли, който всъщност бе проспал цялата битка. В

това си дрогирано състояние, внушението на Лиса бе повече от достатъчно, за да го

зашемети.

- Дайте ми го, - каза Виктор.

- Какво? – възкликнах аз. – Нямаме време за това!

- А аз нямам сили за каквото и да сте намислили! – изсъска Виктор. Онази

приятна и всезнаеща маска изчезна, заменена от злобна и отчаяна. – Затворничеството не

е само решетки, Роуз. Лишават ни от храна и кръв, опитват да ни отслабят. Разходките

дотук са единствените ми упражнения и това усилие е достатъчно. Освен ако не искаш

наистина да ме изнесеш с влачене оттук, дайте ми кръв!

Лиса прекъсна какъвто и да било мой отговор.

- Бъди бърз.

Зяпнах я в изумление. Тъкмо щях да откажа на Виктор, но през връзката ни

почувствах странната й смесица от чувства. Състрадание и... разбиране. О, тя все още

изцяло го мразеше. Но също така знаеше какво е да живееш с ограничено количество

кръв.

За щастие Виктор беше бърз. Устата му беше на врата на човека буквално преди

Лиса да довърши изречението си. Замаян или не, усещането от пробождането на зъбите

бе достатъчно, че да събуди Брадли. Той се опомни бързо, като главата му се заклатушка

в опиянението, което захранващите получаваха от вампирските ендорфини. Едно бързо

отпиване бе всичко, от което Виктор се нуждаеше, но когато очите на Брадли се

разшириха в изненада, осъзнах, че Виктор прави нещо повече от просто бързо отпиване.

Скочих напред и изтласках Виктор далеч от разкъсания захранващ.

- Какво правиш, по дяволите? – попитах настоятелно, като го разтърсих силно.

Исках да го направя от доста време. – Да не би да мислеше, че можеше буквално да го

източиш и да станеш стригой пред нас?

- Трудно, - каза Виктор, като се смръщи на силата, с която го стисках.

- Той не правеше това, - рече Лиса. – Просто изгуби контрол за секунда.

Със задоволяването на жаждата му за кръв, спокойното държание на Виктор се

завърна.

- Ах, Василиса. Винаги толкова разбираща.

- Не си прави догадки, - изръмжа тя.

Погледнах и двамата.