Духовна връзка

завинаги и няма да може отново да я нарани.

И сега щяхме да променим всичко това.

Насила Лиса отблъсна страха от главата си, така че да продължи внушението си

върху Нортууд. Пазителите до Виктор бяха корави и готови за действие, макар че

нямаше нужда. Болестта, която го мъчеше от години – онази, от която Лиса временно го

беше излекувала – сега отново набираше скорост. Липсата на упражнения и свеж въздух

изглежда си бяха казали думата, както и ограничението в кръвта, което получаваха

затворниците. Пазителите му бяха сложили окови като допълнителна мярка и тежестта

им го повличаше надолу, като почти го изгърбваше.

- Ето там, - каза Нортууд, сочейки към мен. – Онази.

Пазителите поведоха Виктор покрай Лиса и той едва успя да я погледне отново.

Тя правеше двойно внушение: държеше Нортууд под контрола си и бързо успяваше да

заблуди Виктор, докато той минаваше. Пазителите го оставиха на стола до мен и после се

отдръпнаха, все още без да отделят поглед от него. Един от тях завърза разговор с

Нортууд, забелязал новостта и младостта ни. Ако някога повторех това, щях да кажа на

Лиса да ни направи по-стари.

Като седна до мен, Виктор се наведе и отвори уста. Захранванията бяха такава

част от живота, че движенията винаги бяха едни и същи, рядко мислеше за това, което

прави. Сякаш дори не ме и виждаше.

Само че тогава... той ме видя.

Замръзна, очите му се ококориха. Определени черти отличаваха кралските

моройски фамилии и светлите нефритено-зелени очи се срещаха и при Дашков, и при

Драгомир. Измореният и отдалечен поглед изчезна и лукавата напрегнатост, която бе

така типична за него, признак на проницателния интелект, който добре познавах, го

замести. Напомни ми зловещо на някои от затворниците, които бяхме подминали по-

рано.

Но той беше объркан. Като при останалите, с които се бяхме сблъскали,

заклинанието замъгляваше мислите му. Усещанията му му казваха, че съм човек... и все

пак илюзията не беше идеална. Фактът, че Виктор беше някой, който добре устояваше на

внушението. И както Еди, Лиса и аз бяхме имунизирани срещу заклинанията си, защото

знаехме истинските си самоличности, и Виктор изпитваше същото. Умът му може би

настояваше, че аз бях човек, но очите му му казваха, че аз съм Роуз Хатауей, дори и с

перуката ми. И веднага щом това беше установено, илюзията, че съм човек спря да му

влияе.

На лицето му бавно се появи любопитна усмивка, натрапчиво разкриваща острите

му зъби.

- О, Боже. Това може би ще е най-вкусното ми хранене, - гласът му бе едва

доловим, прикрит от разговора на другите.

- Забий зъбите си някъде в мен и ще ти е последното хранене, - промърморих с все

така тих глас. – Но ако искаш възможност да се измъкнеш оттук и да видиш света

отново, прави точно каквото ти казвам.

Той ме погледна въпросително. Поех си дълбоко въздух, уплашена от това, което

следваше да кажа.

- Нападни ме.

Глава 7

- Не със зъби, - добавих колебливо. – Нахвърли ми се. Задуши ме с оковите.

Каквото можеш.

Виктор Дашков не беше глупав. Друг може би би се поколебал или задал въпроси.

Той не го направи. Може и да не разбираше какво точно ставаше, но усети, че това бе

шансът му за свобода. Вероятно единственият, който някога щеше да получи. Беше

прекарал голяма част от живота си в измисляне на сложни неща, така че беше истински

професионалист във втурването в тях.

Като задържа ръцете си нагоре, колкото успя, той ме задуши, добре имитирайки,

че се опитва да ме обеси на веригите между китките си. Докато го правеше, нададох

смразяващ кръвта писък. Пазителите веднага се появиха, за да спрат полуделия

затворник, който бе нападнал безпричинно невинно момиче. Но като стигнаха до нас, за

да го хванат, аз скочих и ги нападнах. Дори и да бяха очаквали да съм опасна – а не бяха

– така ги изненадах, че нямаха време да реагират. Почти ми стана жал, че беше така

нечестно към тях.

Ударих първия толкова силно, че той изпусна Виктор и полетя назад, като се

удари в стената, близо до Лиса, която нервно внушаваше на Нортууд да запази

спокойствие и да не вика никого в този хаос. Другият пазител имаше малко повече време

за реакция, но все пак беше бавен в прехвърлянето си от хватката над Виктор към мен.

Използвах това, че беше открит и му се нахвърлих, като въвлякох двама ни в напрегната

схватка. Той беше едър и страховит, и щом ме видя като заплаха, въобще не се възпря.

Удари ме в рамото, което изпрати остра болка по цялата ми ръка и аз отвърнах с бърз

ритник с коляно в стомаха му. Междувременно партньорът му беше станал на крака и се

отправяше към нас. Трябваше бързо да приключа с това, не само за мое добро, но и

защото двамата несъмнено щяха да повикат подкрепление при всеки удобен момент.

Хванах този, който беше по-близо до мен и го блъснах с всичка сила в стената – с

главата напред. Той се олюля замаян и го направих отново, точно когато пратньорът му

ме стигна. Първият пазител падна разко на земята в безсъзнание. Мразех да правя това,

но част от обучението ми беше научаването да различавам зашеметяването и убиването.

Би трябвало после да има само главоболие. Надявах се да е така. Другият пазител беше