Духовна връзка

пред очите ни. Самодоволният му вид изчезна и той извърна поглед.

- Натали е мъртва и няма как да се върне, - каза той сковано. – Няма смисъл да я

обсъждаме.

Някои от нас направиха опит да хапнат след това, но яйченото ми руло сега

изглеждаше безвкусно. С Лиса си мислехме за едно и също. Сред всички грехове на

Виктор, винаги бях смятала, че най-лошият беше това, че убеди дъщеря си да стане

стригой. Именно това ме беше накарало да го мисля за чудовище. Изведнъж се принудих

да преоценя нещата – да преоценя него. Ако той е знаел, че може да я върне, това

правеше стореното от него ужасно, но не толкова ужасно. Той още си беше зъл според

мен, нямаше съмнение. Но ако беше вярвал, че ще може да върне Натали, тогава

означаваше, че той вярва в силите на Робърт. Все още нямаше начин да допусна Лиса

близо до стригой, но тази невероятна история бе станала една идея по-възможна. Не

можех да оставя нещата без да проуча още.

- Можем да идем в стаята след това, - рекох накрая. – Но не за дълго. – думите ми

бяха за Виктор и Робърт. Робърт изглежда се беше загубил в собствения си свят, но

Виктор кимна.

Погледнах бързо Еди и получих още едно остро кимване, което обаче беше по-

различно. Той разбираше риска, който криеше срещата между братята на по-усамотено

място. Еди ми казваше, че ще бъде свръхбдителен – не че вече не беше.

Когато вечерята приключи, двамата с Еди се напрегнахме. Той вървеше близо до

Робърт, а аз останх до Виктор. Оставихме Лиса и Ейдриън между братята. Все пак, дори

и така близо едни до други ни беше трудно да вървим през претъпканото казино. Хора се

спираха на пътя ни, заобиколяха ни, минаваха буквално през нас... беше хаос. На два

пъти групата ни се раздели заради разсеяни туристи. Не бяхме много далеч от

асансьорите, но ставах неспокойна при възможността Виктор и Робърт да избягат сред

тълпата от хора.

- Трябва да се измъкнем от тълпата, - извиках към Еди.

Той отново ми кимна отсечено и зави рязко наляво, което ме изненада. Насочих

Виктор в същата посока и Лиса и Ейдриън свиха бързо, за да не изостанат. Бях объркана,

докато не видях, че наближаваме коридор с табела “АВАРИЕН ИЗХОД”. Далеч от

препълненото казино, нивото на шума рязко се понижи.

- Реших, че вероятно има стълби тук някъде, - обясни Еди.

- Умен пазител, - дарих го с доволна усмивка.

Още един завой и се озовахме пред портиерска стаичка в наше дясно, а пред нас –

врата с лепенка за стълби. Вратата изглежда водеше и навън, и към горните етажи.

- Чудесно, - рекох.

- Вие сте на 10-тия етаж, нали знаете – изтъкна Ейдриън. Проговяраше за пръв път

от известно време насам.

- Няма да ни попречи малко упражняване на... по дяволите, - внезапно спрях пред

врата. Имаше предупредителна табелка, която ни казваше, че ще се включи аларма, ако

вратата се отвори. – Ясно.

- Съжалявам, - каза Еди, сякаш той беше отговорен за това.

- Не си виновен ти, - казах, като се обърнах. – Да се връщаме, - щеше да се наложи

да се блъскаме в тълпата. Може би прекаленото обикаляне беше направило изгледите за

бягство за Виктор и Робърт непримамливи. Нито един от тях вече не беше млад, а

Виктор още не беше в добра форма.

Лиса беше прекалено напрегната, за да мисли за маршрута, но Ейдриън ме

погледна по начин, който очевидно казваше, че мисли заобикалянето ни за загуба на

време. Разбира се, той смяташе цялата тази работа с Робърт за загуба на време. Честно

казано бях изненадана, че изобщо идваше с нас обратно в стаята. По-скоро бих очаквала

да остане в казиното с цигарите си и ново питие.

Еди, който водеше групата, направи няколко крачки обратно към казиното надолу

по коридора. И тогава го усетих.

- Спрете! – изкрещях.

Той реагира на мига, като спря в тясното пространство. Последва леко объркване.

Виктор се спъна в Еди от изненада, а пък Лиса – във Виктор. Инстинктът накара Еди да

извади кола си, но моят вече беше изваден. Бях го грабнала веднага щом усетих гаденето.

Между нас и казиното имаше стригои.

Глава 10

И един от тях... един от тях...

- Не, - ахнах, дори и като се протегнах към най-близкия до мен – една жена. Около

нас имаше трима стригои.

Еди също атакуваше и двамата се опитвахме да избутаме мороите зад нас. Те

обаче нямаха нужда от много подканвания. При появата на стригоите, мороите бяха

започнали да се изтеглят – като правеха нещо като задръстване. В мигновените рефлекси

на Еди и паниката на мороите не вярвах, че някой беше забелязал това, което аз вече бях

видяла.

Дмитрий беше сред тях.

Не, не, не, казах, този път на себе си. Той ме беше предупредил. Отново и отново

той казваше в писмата си, че веднага щом съм извън безопасността на Академията, той

ще дойде за мен. Бях му повярвала и все пак... реално беше съвсем друго. Бяха минали

три месеца, ала за миг милиони спомени нахлуха в ума ми с кристално ясна острота.

Затворничеството ми при Дмитрий. Начинът, по който устните му – толкова, толкова

топли, въпреки студената му кожа – целуваха моите. Усещането от допира на острите му

зъби във врата ми и сладкото блаженство, което следваше...

И той си изглеждаше съвсем същият, с тебеширено бяла кожа и обрамчени в