Духовна връзка

Не беше защото приличаше на Виктор. Не беше дори и заради драматичното

приближаване между двамата братя. Вместо чрез тези неща, Лиса ми подсказа чрез

връзката ни. Видях Робърт през очите й, златната аура на владеещ Духа осветяваше

ъгълчето в ресторанта, около него сякаш беше звезда. Това я изненада и тя се обърка за

момент. Владетелите на Духа бяха нещо прекалено рядко виждано за нея, за да може да

свикне. Способността да вижда аурите бе нещо, което тя можеше да контролира и точно

преди да “изключи” неговата, тя забеляза, че въпреки че неговата беше блестящо златна

като тази на Ейдриън, имаше и усещане за доста нестабилност. Искрици от други цветове

проблясваха в нея, ала те присветваха и угасваха. Тя се зачуди дали това не беше знак за

лудостта от Духа.

Очите му светнаха, когато Виктор приближи масата, но двамата не се прегърнаха,

нито се докоснаха. Виктор просто седна до брат си. Ние останалите стояхме там

объркани за миг. Цялата ситуация си беше прекалено объркана. Но именно заради това

бяхме дошли и след няколко секунди аз и приятелите ми се присъединихме към двамата

братя на масата.

- Виктор... – рече задъхано Робърт с широко отворени очи. Робърт може и да

имаше някои от типичните за фамилията Дашков черти, но очите му бяха кафяви, а не

зелени. Ръцете му си играеха със салфетката. – Не мога да повярвам... исках да те видя от

толкова дълго време...

Гласът на Виктор беше нежен, както и по телефона, сякаш говореше на дете.

- Зная, Робърт. И ти ми липсваше.

- Ще останеш ли? Можеш ли да се върнеш и да останеш с мен? – част от мен

искаше да отвърне грубо, че това е абсурдна идея, но отчаянието в гласа на Робърт

засегна леко жалостта ми. Замълчах си, като просто продължих да гледам как драмата

пред мен се разстилаше. – Ще те скрия. Ще е страхотно. Само ние двамата.

Виктор се поколеба. Той не беше глупав. Въпреки неясните ми заявявания на

самолета, той знаеше, че вероятността да го пусна не съществуваше.

- Не зная, - рече тихо той. – Не зная.

Сервитьорът ни измъкна от разговора и всички си поръчахме питиета. Ейдриън си

поръча джин с тоник и дори не му поискаха лични документи. Не бях сигурна дали беше

защото си изглеждаше на 21 или се дължеше на убеждението чрез Духа. Каквото и да

беше, не се радвах от това. Алкохолът притъпяваше силите на Духа. Бяхме в ситуация,

която зависеше от волята на другиго и ми се щеше той да има пълните си сили. Разбира

се, като взема предвид, че беше пил и по-рано, вероятно сега нямаше никакво значение.

След като сервитьорът си отиде, Робърт изглежда забеляза и нас. Очите му бързо

минаха през Еди, впиха се повече в Лиса и Ейдриън, и се спряха върху мен за дълго

време. Стегнах се, тъй като не ми харесваше внимателното разглеждане. Най-накрая той

се обърна към брат си.

- Кого си довел, Виктор? – Робърт все още беше някак неразбрал и поразсеян, но

думите му сега бяха пропити от подозрение. Страх и параноя. – Кои са тези деца? Двама

владетели на Духа и... – очите му отново се спряха върху мен. Той разчиташе аурата ми.

– Една от целунатите от сянката?

За миг се удивих, че той използва този термин. После си спомних какво ми беше

казал Марк, мъжът на Оксана. Робърт някога бил свързан с дампир и този дампир умрял,

което драстично увеличило скоростта на превъртане за Робърт.

- Това са приятели, - каза спокойно Виктор. – Приятели, които искат да говорят с

теб и да ти зададат някои въпроси.

Робърт се смръщи.

- Лъжеш. Мога да позная. А и те не те смятат за приятел. Напрегнати са. Странят

от теб.

Виктор не отрече думите.

- Няма значение, те имат нужда от помощта ти и аз им я обещах. Това беше цената

на посещението ми при теб.

- Не трябваше да обещаваш, - салфетката на Робърт сега беше на малки късчета.

Някак ми се прииска да му дам моята.

- Но не искаше ли да ме видиш? – попита Виктор някак невинно. Тонът му беше

топъл, а усмивката му – почти истинска.

Робърт изглеждаше обезпокоен. Объркан. Отново ми напомни на дете и започвах

да се съмнявам, че този мъж някога е връщал стригой обратно.

Той все още не беше отговорил, когато пристигнаха напитките ни. Никой от нас

дори не взе менютата, което беше доста дразнещо за сервитьора. Той си отиде и аз

отворих своето без всъщност да го виждам.

После Виктор ни представи на Робърт съвсем официално, сякаш бяхме на

дипломатическа среща. Затворът не беше притъпил кралските му обноски. Представи ни

само по първите имена. Робърт отново се обърна към мен, беше се смръщил отново, и

после замести погледа си ту към Лиса, ту към мен. Ейдриън беше казвал, че когато и да

бяхме заедно, аурите ни показваха, че сме свързани.

- Връзка... почти бях забравил какво е... но Алдън. Никога не забравих Алдън... –

очите му се замечтаха и сякаш се изпразниха. Спомняше си нещо.

- Съжалявам, - казах, изненадана да чуя съчувствието в думите си. Това съвсем не

беше острият разпит, който бях планирала. – Мога само да си представя какво е да… сте

го изгубил…

Замечтаните очи отново се напрегнаха и се опомниха.

- Не. Не можеш. Това е нещо, което не можеш въобще да си представиш. Изобщо.