Духовна връзка

И именно затова, с едно плавно движение насочих кола си, като замахнах през

лицето на Дмитрий и така отблъснах ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех се за

това, че го наранявах, но знаех, че Дмитрий ще се излекува. Докато атакувах, се блъснах

в него, като избутах Еди , така че с него да се изправим пред аварийния пожарен изход,

който все още пискаше пронизителното си предупреждение. Каменното изражение на

Еди се превърна в изненадано и за момент бяхме като в задънена улица: аз го бутах към

вратата, а той мен – обратно към Дмитрий. Обаче видях колебанието. Бяхме в странно

положение и той беше на ръба да ме изтика в ръцете на стригой, нещо, което

тренировъчното му обучение не би позволило.

Дмитрий обаче вече използваше възможността си. Ръката му се протегна и хвана

едното ми рамо в опит да ме завърти назад. Еди хвана ръката ми и ме задърпа напред.

Простенах от изненада и болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на две. Дмитрий бе

далеч по-силен, но дори и застанала по средата, теглото ми изигра роля и аз се приведох

към страната на Еди, което ни помогна. И все пак беше трудно. Като да вървиш в мед.

При всяка крачка, която правех напред, Дмитрий ме дърпаше назад.

Но с Еди правехме бавен – и много, много болезнен – прогрес към вратата.

Няколко секунди по-късно чух тропот от стъпки и гласове.

- Охраната, - рече Еди, като ме изтегли.

- По дяволите, - рекох.

- Не можеш да спечелиш, - изсъска Дмитрий. Той успя да ме хване и с двете си

ръце и сега ни превъзхождаше по сила.

- О, така ли? Скоро целият екип от тайните служби на “Луксър” ще е тук.

- Скоро тук ще е пълно с тела. Човешки, - рече той презрително.

Именно тези хора ни стигнаха. Не съм сигурна какви точно бяха впечатленията

им. Някакъв мъж нападаше тийнейджъри? Закрещяха ни да се пуснем и да се обърнем

към тях, инструкции, които и тримата игнорирахме заради епичната ни битка, изразена в

теглене. И тогава трябва да са хванали Дмитрий. Той все още ме теглеше, но хватката му

се разхлаби достатъчно, че едно по-здраво дръпване от Еди и наклоняване от моя страна

да ме освободи. С Еди дори не погледнахме назад, макар че охраната викаше и на нас.

Те не бяха единствените, които викаха. Точно преди да бутна вратата, за да я

отворя, чух, че Дмитрий ме вика. Гласът му беше подигравателен и придружен от смях.

- Не е свършило, Роза. Наистина ли мислиш, че има място на света, където да

идеш и да не те намеря? – същото предупреждение, винаги същото предупреждение.

Направих всичко възможно, за да игнорирам страха, който тези думи пробудиха.

С Еди се озовахме насред примесения с пушек пустинен въздух, както и под слънцето,

което все още грееше, въпреки че беше привечер. Бяхме на паркинга на хотел “Луксър” ,

който обаче не беше достатъчно пренаселен, за да ни помогне да се скрием. Без никаква

комуникация, с него се разделихме към претъпкания “Стрип”, като знаехме, че

физическите ни възможности доста надхвърляха тези на който и да било човек и се

оставихме да се изгубим сред тълпите от хора.

Проработи. Така и не видях колко ни последваха. Предполагах, че хората от

охраната бяха посветили вниманието си на високия мъж, който убиваше хора в хотела

им. Гласовете, които викаха след нас, заглъхнаха и с Еди най-накрая забавихме крачка и

спряхме пред “Ню Йорк-Ню Йорк” и отново, без дори да говорим, веднага се втурнахме

в хотела. Имаше по-особено фоайе и беше по-претъпкан от “Луксър” и лесно се

вмъкнахме, докато не намерихме празно място покрай стената от другата страна на

казиното в хотела.

Тичането беше изморително дори и за нас, и ни отне време, за да си поемем

въздух, докато стояхме там. Знаех, че нещата са доста сериозни, когато Еди най-накрая

се обърна към мен и по лицето му се разля гняв. Еди винаги беше човек на

спокойствието и контрола след като стригоите го похитиха миналата година. Това го

беше направило по-здрав, по-решителен да се изправи пред всяко предизвикателство. Но,

ох, сега ми беше бесен.

- Какво беше това, по дяволите? – възкликна Еди. – Ти го пусна!

Придадох си възможно най-суров вид, но той изглежда ме превъзхождаше днес.

- Какво, да не би да пропусна частта, в която му посегнах с кола си?

- Сърцето му ми беше на мушка! Имах възможността, а ти ме спря!

- Охраната идваше. Нямахме време. Трябваше веднага да изчезнем оттам, не

можехме да ги оставим да видят, че го убиваме.

- Не мисля, че ще останат изобщо от тях, че да докладват за видяното, - отвърна

Еди равно. Той изглежда се опитваше да си възвърне контрола. – Дмитрий ще остави

купчина трупове там. Знаеш го. Хора умряха, защото ти не ме остави да го пробода.

Трепнах, осъзнала, че Еди е прав. Всичко трябваше да свърши там. Не бях

погледнала добре колко бяха хората от охраната на брой. Колко ли бяха умряли? Не

беше от значение. Единствено фактът, че невинно хора бяха умряли, имаше значение.

Дори един беше прекалено много. И беше по моя вина.

Мълчанието ми накара Еди да продължи.

- Как можа ти от всички хора да забравиш този урок? Знам, че преди ти беше

инструктор – но беше. Не е същият. Напомнят ни това непрекъснато. Не се колебай. Не

мисли за него като за истински човек.