Духовна връзка

- Обичам го, - избълвах аз без да искам. Еди не знаеше. Само няколко човека

знаеха за интимните ми отношения с Дмитрий и за станалото в Сибир.

- Какво? – възкликна Еди и ахна. Гневът му се превърна в шок.

- Дмитрий... той беше повече от мой инструктор...

Еди продължи да ме зяпа няколко дълги секунди.

- Беше, - рече той накрая.

- Моля?

- Той е бил нещо повече от твой инструктор. Обичала си го, - временното

объркване на Еди се беше изпарило. Пак беше суровият пазител, никакво състрадание. –

Съжалявам, но това е в миналото, каквото и да е имало между вас. Трябва да знаеш това.

Човекът, когото си обичала, вече го няма. Този, когото видяхме сега? Не е същият.

Бавно поклатих глава.

- Аз... знам. Знам, че това не е той. Знам, че е чудовище, но можем да го спасим...

ако успеем да направим каквото Робърт ни казваше...

Очите на Еди се разшириха и за миг той остана без думи.

- За това ли е било всичко? Роуз, това е абсурдно! Не може да вярваш в това.

Стригоите са мъртви. Те не са хора за нас. Робърт и Виктор ти разправяха просто

измишльотини.

Сега аз се изненадах.

- Тогава защо изобщо си тук? Защо остана с нас?

Той вдигна ръце вбесено.

- Защото си ми приятелка. Останах с теб по време на всичко това...

освобождаването на Виктор, слушането на лудия му брат... защото знаех, че ти имаше

нужда от мен. Всички имахте, за да ви помогна да сте в безопасност. Мислех, че имаш

сериозна причина, за да измъкнеш Виктор – и че ще го върнеш. Това звучи ли лудо? Да,

но е нормално за теб. Винаги си имала добри причини за нещата, които правиш. – той

въздъхна. – Но това... това пресича всякакви граници. Да оставиш стригой да се измъкне,

за да преследваш някаква идея – някаква идея, която вероятно изобщо няма да проработи

– е десет пъти по-зле от това, което направихме с Виктор. Стотици пъти по-зле. Всеки

ден, през който Дмитрий върви някъде по света, е ден, в който други хора ще умрат.

Свлякох се до стената и затворих очи, като усетих, че ми прилошава. Еди беше

прав. Бях провалила всичко. Бях си обещала, че ще убия Дмитрий, ако се изправех срещу

него преди да разберем напълно метода на Робърт. Всичко можеше да свърши днес..., но

аз се спрях. Отново.

Отворих очи и се изправих, имах нужда да намеря нова цел преди да избухна в

плач насред казиното.

- Трябва да намерим другите. Те са някъде незащитени.

Вероятно беше единственото нещо, което можеше да спре караницата ми с Еди.

Инстинктивният дълг зовеше. Защитата на мороите.

- Можеш ли да кажеш къде е Лиса?

Връзката ни беше активна през цялото ни бягство, но не си бях позволила да се

съсредоточа в нея и да се уверя, че тя е жива и е добре. Сега разширих връзката малко

повече.

- Отсреща на улицата. В “ЕмДжиЕм”. – бях видяла огромния хотел, когато

влязохме в този, но не бях осъзнала, че Лиса е там. Сега можех да я почувствам, скрита в

тълпата като нас, уплашена, но здрава. Щеше ми се тя и останалите да бяха решили да

стоят на слънцето, но инстинктите я бяха довели до подслона на сградата.

С Еди повече не отворихме дума за Дмитрий, докато вървяхме натам и

пресичахме натоварения път. Небето вече розовееше, но все още се чувствах сигурна

навън. Далеч по-сигурна, отколкото в коридора на “Луксър”. Чрез връзката ни винаги

можех да намеря Лиса и без колебание поведох Еди през завоите към “ЕмДжиЕм” –

честно, фоайетата на тези места ставаха все повече и повече объркващи – докато не

видяхме Лиса и Ейдриън, които стояха близо до редица ротативки. Той пушеше. Тя ме

забеляза и се затича към мен, като обви ръце около врата ми.

- О, Боже мой. Така се уплаших. Не знаех какво ви се е случило. Мразя тази

еднопосочна връзка.

Насилих се да й се усмихна.

- Добре сме.

- В доста натъртен вид, - замисли се Ейдриън, като се приближи. Не се съмнявах.

Заради адреналина от битката беше лесно да не забелязваш раните и болката. По-късно,

когато боят вече е свършил, започваш да осъзнаваш през какво е минало тялото ти току-

що.

Бях така благодарна, че виждам, че Лиса е добре, че пропуснах това, което Еди

вече беше забелязал.

- Хора, къде са Виктор и Робърт?

Веселото лице на Лиса се смръщи и дори Ейдриън изглеждаше мрачен.

- По дяволите, - рекох, без да имам нужда от обяснение.

Лиса кимна, очите й разширени и объркани.

- Изгубихме ги.

Глава 11

Е. Колко перфектно.

Отне ни известно време да решим какво ще е следващото ни действие. Обсъдихме

няколко слаби идеи да проследим Робърт и Виктор, всички, от които отхвърлихме.

Телефонът на Робърт беше мобилен и докато ЦРУ можеше да проследява такива неща,

ние безспорно не можехме. Дори и ако адресът на Робърт беше в телефонния указател,

знаех, че Виктор няма да позволи да се върнат там. И докато Ейдриън и Лиса можеха да

засичат аурите на тези, които използват Духа, ние едва можехме да се скитаме безцелно в

града и да очакваме да намерим нещо.

Не, нямахме късмет с тези двамата. Нямаше какво друго да направим, освен да се

върнем в Двореца и да посрещнем наказанието, което ни очакваше. Ние... – аз - бяхме

прецакани.

С изгрева на слънцето и с това, че вече нямахме известен престъпник, който да ни