Духовна връзка

забърка в нещо, моята група мрачно реши да отидем до Магическия час и да измислим

плановете си за пътуване. Имаше възможност с Лиса да бъдем разпознати тук, ала

бягащите момичета не бяха точно в същата категория като бягащите предатели. Бяхме

решили да хвърлим заровете (без игра на думи) и да се движим около пазители, вместо

да рискуваме да ни нападнат стригои преди да се измъкнем от Вегас.

Магическият час не беше по-различно от останалите казина, в които бяхме, освен

ако не знаеш за какво да се оглеждаш. Хората там бяха твърде заинтересовани от чара на

игрите и блясъка, за да забележат, че много от останалите посетители бяха неизменно

високи, слаби и бледи. Колкото до дампирите? Хората не можеха да кажат, че ние не сме

хора. Само необичайното чувство, което мороите и дампирите имаха ни помагаше да

разберем кой кой беше.

Изникващи сред одобрителните викове, бърбореща и – понякога – ридаеща тълпа,

бяха пазителите. Както беше по изискване, само шепа от тях можеше да е разпределена

през цялото време на място като това. За щастие, броят им беше увеличен от богатите и

силните, които идваха да играят. Развълнувани морои викаха около ротативките или

рулетките, докато тихи, наблюдаващи пазители се въртяха зад тях, като държаха всичко

под око. Никой стригой не би дошъл тук.

- Сега какво? - попита Лиса, почти надвиквайки шума. Беше първият път, когато

някоя от нас проговори, откакто бяхме решили да дойдем тук. Бяхме спрели близо до

някакви маси за блекджек, точно в разгара на всичко.

Въздъхнах. Настроението ми беше толкова тъмно, че дори не се нуждаех от

някакви странични ефекти на Духа. Загубих Виктор, загубих Виктор. Собствените ми

мислени обвинения бяха един безкраен кръг.

- Намираме бизнес центъра им и резервираме билети за да се махнем от тук, -

казах аз.

- В зависимост от това колко трябва да чакаме за полет, може да се наложи отново

да резервираме стая.

Очите на Ейдриън сканираха действията около нас, като се задържаха по-дълго на

един от многото барове.

- Няма да умрем, ако прекараме малко време тук.

Сопнах му се.

- Наистина ли? След всичко което ни се случи, ти мислиш само за това?

Замреженият му поглед се обърна към мен и се превърна в намръщване.

- Тук има камери. Хора, които може да те разпознаят. Да има твърдо

доказателство, че си била в това казино, а не в Аляска е нещо хубаво.

- Така е, - съгласих се. Мисля, че типичната за Ейдриън наситена от удоволствия

атмосфера маскираше дискомфорта. Като изключим това, че искаше да разбере защо

наистина съм дошла в Лас Вегас, той също се беше натъкнал на стригои – между които и

Дмитрий. Това не беше лесно преживяване за никой морой. - Въпреки че нямаме алиби

за времето, когато наистина бяхме в Аляска.

- Докато не засекат самия Виктор тук, никой няма да направи връзката. -Гласът на

Ейдриън стана рязък. - Което наистина показва колко тъпи са всички те.

- Ние помогнахме да приберат Виктор, - каза Лиса. - Никой не би помислил, че

сме достатъчно луди, за да го пуснем на свобода.

Еди, останал тих, ме погледна остро.

- Тогава е решено, - рече Ейдриън. - Някой да ни резервира билети. Аз ще отида да

си взема питие и да се пробвам на някоя игра. Вселената ми дължи малко късмет.

- Аз ще взема билетите, - каза Лиса, гледайки табела, която показваше накъде са

басейнът, стаите и бизнес центърът.

- Ще дойда с теб, - каза Еди. Докато преди изражението му беше обвиняващо, сега

изглежда отбягваше погледа ми.

- Добре, - казах аз, скръствайки ръце. - Кажете ми, когато свършите и ние ще ви

намерим. - Това беше за Лиса, означаваше, че ще ми каже чрез връзката ни.

Убеден, че е свободен, Ейдриън се насочи право към бара, а аз се повлякох след

него.

- Том Колинс, - каза той на бармана морой. Ейдриън сякаш имаше мислен

коктейлен речник в главата си и просто ги отмяташе един по един. Почти никога не го

бях виждала да пие едно и също нещо два пъти.

- Да добавя ли още нещо? - попита барманът. Носеше впита бяла тениска и черна

папийонка и ми се струваше не по-стар от мен.

Ейдриън направи физиономия.

- Не.

Барманът сви рамене и се обърна, за да приготви питието.

“Още нещо” беше моройският код за добавяне на кръв в питието. Зад бара имаше

няколко врати, някои, от които вероятно водеха към захранващи. Като погледнах към

бара, успях да видя щастливи, смеещи се морои с обагрени в червено питиета. На някои

им харесваше мисълта да имат алкохол в питиетата си. Повечето, както се оказваше и

Ейдриън, не взимаха кръвта, освен ако не беше „директно от източника.” По общото

мнение нямаше същият вкус.

Докато чакахме, един по-възрастен морой, седящ до Ейдриън, погледна към мен и

кимна с одобрение.

- Добра си си взел, - каза той на Ейдриън. - Млада, но това е най-добрият начин. -

Типът, който пиеше или червено вино, или чиста кръв, посочи с глава към останалите

седящи в бара. - Повечето от тези са използвани и съсипани.

Проследих посоката, към която посочи, макар че нямаше нужда. Разпръснати

между хората и мороите бяха няколко дампири жени, облечени много бляскаво в

копринени и кадифени рокли, които оставяха малко на въображението. Повечето бяха