Духовна връзка

погледа ми се вмъкнах в главата й, като гледах през нейните очи, докато вървеше през

перфектно окосената трева. Връзката все още беше леко мъглива, но се изясняваше.

Чувствата й бяха бъркотия. Чувстваше се зле заради мен, виновна, че трябваше да ми

откаже. В същото време беше неспокойна за срещата си с Дмитрий. И тя искаше да го

види, но не по начина, по който исках аз. Тя все още изпитваше онова чувство на

отговорност към него, изгарящото желание да го защитава.

Когато пристигна във фоайето на сградата, пазителят, който по-рано ме спря, й

кимна за поздрав и после бързо се обади по телефона. Няколко секунди след това трима

пазители влязоха и направиха знак на Лиса да ги последва навътре в сградата. Всички

изглеждаха необикновено мрачни, дори за пазители.

- Не си длъжна да го правиш, – един от тях й проговори – само защото той иска...

- Няма нищо, – каза тя с хладното, изпълнено с достойнство държание на морой от

кралски прозиход. – Не ми пречи.

- Ще има достатъчно пазители наоколо като миналия път. Няма нужда да се

притеснявате за безопасността си.

Тя им хвърли остър поглед.

- Никога не см се притеснявала за това.

Спускането им към по-ниските етажи на сградата ми припомни болезнения

спомен от срещата ни с Дмитрий с Виктор. Това беше онзи Дмитрий, с когото имах

идеална връзка, онзи Дмитрий, който ме разбираше напълно. И след това посещение той

беше разярен от заплахите на Виктор към мен. Дмитрий ме обичаше толкова много, че

беше готов да направи всичко, за да ме защити.

Вратата с електронен достъп най-накрая ни пусна до зоната за задържани, която

представляваше дълъг коридор с килии. Нямаше го онова депресиращо усещане, което

имаше в затвора Тарасов, но мрачната и обрамчена със стоманени решетки обстановка не

пораждаше топли и уютни чувства.

Лиса едва успяваше да върви надолу по коридора, защото беше претъпкан с

пазители. Всичката тази охрана за един човек. Не беше невъзможно стригой да разбие

стоманените решетки на килията, но Дмитрий не беше стригой. Защо не можеха да видят

това? Слепи ли бяха?

Лиса и ескортът й си проправиха път през тълпата и спряха пред килията му.

Изглеждаше студена, както всичко в затворническата зона, без никакви мебели освен

обичайните. Дмитрий седеше на тясното легло, краката му бяха изтегнати, както си

седеше в ъгъла, опрян до стената и с гръб към вратата на килията. Не беше това, което

очаквах. Защо не биеше по решетките? Защо не настояваше да го освободят и защо не им

казваше, че не е стригой? Защо беше така тих?

- Дмитрий.

Гласът на Лиса беше нежен и внимателен, изпълнен с топлина, която

контрастираше със студенината на килията. Беше гласът на ангел.

И докато Дмитрий бавно се обръщаше, пролича, че и той така си е помислил.

Изражението му се промени пред очите ни - от празно в учудено. И не само той беше

учуден. Умът ми може и да беше свързан с този на Лиса, но обратно в Двореца, в

собственото ми тяло, почти спрях да дишам. Снощи, когато само го зърнах, беше

невероятно. Но това... тази цялостна гледка, докато гледаше Лиса – мен, - беше просто

внушителна. Беше чудо. Дар. Истинско чудо.

Наистина. Как някой можеше да мисли, че той е стригой? И как бих могла изобщо

да вярвам, че онзи Дмитрий, с когото бях в Сибир, беше същият? Беше се почистил след

битката и носеше дънки и обикновена черна тениска. Кафявата му коса беше вързана на

малка конска опашка, а слабата сянка по долната част на лицето му показваше, че имаше

нужда да се обръсне. Вероятно никой тук не би му дал бръснач. Това обаче беше без

значение, почти го правеше по-секси – по-реален, повече дампир. Повече жив. Очите му

бяха онова, което най-много го подчертаваше. Мъртвешки бялата му кожа – сега

изчезнала – беше винаги ужасяваща, но червените очи бяха най-лошото. Сега бяха

перфектни. Точно каквито си бяха преди. Топли, кафяви и с дълги мигли. Можех да ги

гледам вечно.

- Василиса, - рече той задъхано. Звукът на гласа му създаде буца в гърлото ми.

Боже, липсваше ми да го слушам как говори. – Ти се върна.

Веднага щом той тръгна да се приближава до решетките, пазителите около Лиса

затегнаха защитния кръг, готови да го спрат, ако опита да се пресегне.

- Назад! – заповяда им тя с царствен тон, като изгледа злобно всички около себе

си. – Дайте ни малко лично пространство. – никой не реагира веднага и тя вложи повече

сила в гласа си. – Сериозно ви казвам. Отдръпнете се!

Почувствах съвсем тъничкото усещане на магията през връзката ни. Не беше в

голямо количество, но Лиса подкрепи думите си с малко внушение. Трудно можеше да

контролира толкова голяма група, но заповедта имаше достатъчно сила, че да ги накара

да се отдръпнат от нея и Дмитрий. Тя отново обърна вниманието си върху него, като

поведението й веднага се промени от бясно в мило.

- Разбира се, че се върнах. Как си? Те... – тя хвърли опасен поглед на пазителите в

коридора. – Те добре ли се отнасят с теб?

Той сви рамене.

- Да. Никой не ме е наранил, - ако беше като предишното си аз, никога не би

признал, че някой го е наранил. – Просто задават много въпроси. Толкова много въпроси,