Духовна връзка

— Не съм сигурна, — измърморих. Въздъхнах и погледнах към небето. Малки облаци като струйки дим се носеха мързеливо, но аз почти не ги забелязвах. — Не го познаваш като мен.

И докато част от мен мислеше, че много от думите на Дмитрий бяха именно израз на шока от връщането му към себе си, друга част от мен се чудеше. Познавах Дмитрий. Познавах усещането му за чест, твърдите му убеждения за това кое е правилно и кое — грешно. Той отстояваше убежденията си. Градеше живота си на тях. Ако наистина вярваше, че ще постъпи правилно като ме отбягва и ще позволи на връзката помежду ни постепенно да се изгуби, то… имаше огромна вероятност да се придържа към решението си, независимо от любовта ни. Както си припомних по-рано, докато бяхме в “Св. Владимир”, той съвсем сериозно се дърпаше.

Колкото до останалото — че той може вече да не ме обича или да обича друга — е, щеше да е съвсем друга работа, ако бе истина. Кристиан и Ейдриън се притесняваха, че частица от стригоя можеше да е останала в него и отново да прояви жестокост или да пролее невинна кръв. Никой не беше отгатнал: съществуването му като стригой бе вкаменило сърцето му и бе заличило дори и най-малката възможност да обича някого.

Бе убило вероятността отново да заобича мен.

Ако случаят бе такъв, бях убедена, че част от мен също ще умре.

Глава 21

Малко можехме да си кажем с Михаил след това. Не исках той да си навлича проблеми заради това, което беше направил, затова го оставих да ни изведе от сградата на пазителите в тишина. Когато излязохме навън, видях небето, което придобиваше пурпурен цвят от изток. Слънцето беше във връхната си точка, което бележеше полунощ за нас. Като влязох набързо в ума на Лиса, видях, че Бдението над Мъртвите най-накрая бе приключило и тя се връщаше към стаята си — притеснена за мен и все още разстроена, че Кристиан се бе появил с Мия.

Последвах примера на Лиса, чудейки се дали сънят би могъл да облекчи раните, които Дмитрий беше издълбал в сърцето ми. Вероятно не. Благодарих на Михаил за помощта и риска, който беше поел. Той едва кимна с глава сякаш нямаше за какво да му благодаря. Беше абсолютно същото, което той би ме помолил да направя за него, ако ролите ни бяха разменени и госпожа Карп беше тази зад решетките.

Заспах дълбоко, веднага щом легнах на леглото си, но въпреки това сънищата ми бяха неспокойни. Отново и отново продължавах да чувам как Дмитрий ми казва, че не може да ме обича повече. Това пулсираше в мен отново и отново, като разбиваше сърцето ми на малки парченца. В един момент стана нещо повече от сънно туптене. Някой чукаше по вратата ми и аз бавно и мъчително се изкарах от ужасните си сънища.

С притворени очи отидох до вратата и видях Ейдриън. Случващото се беше почти огледално на това снощи, когато дойде да ме покани на Бдението над Мъртвите. Само че този път лицето му беше доста по-мрачно. За секунда помислих, че е чул за посещението ми при Дмитрий. Или че се е забъркал в по-големи неприятности, отколкото бяхме предположили заради тайното вмъкване на приятели на бдението.

— Ейдриън… рано е за теб… — погледнах към часовника, като открих, че всъщност бях спала до доста късно.

— Никак не е рано, — той запази сериозността на лицето си. — Много неща се случват. Трябваше да дойда и да ти кажа новините преди да си чула от някого другиго.

— Какви новини?

— Решението на Съвета. Най-накрая го взеха след дългото обсъждане. Онова, за което дойде.

— Чакай. Приключили са? — спомних си това, което Михаил ми беше казал, че някакъв таен въпрос отнемал времето на Съвета. Ако бяха приключили с това, тогава можеха да продължат с нещо друго — да речем с официалното обявяване, че Дмитрий е отново дампир. — Това са страхотни новини! — и ако това наистина беше така, тогава онзи път, когато Татяна беше повикала да опиша уменията си… е, имаше ли наистина шанс да бъда назначена за пазител на Лиса? Дали Кралицата наистина щеше да го направи? Изглеждаше достатъчно приятелски настроена снощи.

Ейдриън ме гледаше с поглед, с който до сега не бях виждала у него — състрадателен.

— Нямаш си идея, нали?

— Идея за какво?

— Роуз… — той нежно постави ръката си на рамото ми. — Съветът официално намали годините за пазители на шестнадесет. Дампирите ще се дипломират още като второкурсници и ще бъдат назначавани.

— Какво? — със сигурност не бях чула добре.

— Знаеш колко бяха паникьосани заради защитата и липсата на пазители, нали? — той въздъхна. — Това е тяхното решение за увеличаването ви.

— Но те са твърде млади! — проплаках. — Как може някой да мисли, че 16-годишни ще са готови да излязат и да се бият?

— Ами, — рече Ейдриън — защото ти доказа, че са.

Устата ми остана отворена, всичко около мен замръзна. Ти доказа, че са… Не. Това не можеше да е възможно.

Ейдриън леко помилва ръката ми, опитвайки се да ме изкара от състоянието, в което се намирах.

— Хайде, все още уреждат въпроса. Направиха изявлението при открито заседание и някой хора са… малко разстроени.