Един честен човек

Секира приклекна, озъртайки се във всички посоки с обезумял поглед. Нямаше накъде да бягат, но бяха под нивото на двора, невидими за когото и за било, освен ако не застанеше директно над тях.

— Не може да те види — прошепна Лаймън. — Стой неподвижно.

Какво правеше баща му вкъщи? Отново ли го бяха изгонили от работа? От временна работа срещу пари в брой? Но това нямаше значение. Важното беше, че се е върнал.

— Лаймън! Хей, приятел! Къде си се скрил?

Хей, приятел? Той никога не го бе наричал приятел. Тази фалшива дружелюбност го уплаши повече, отколкото ако баща му беше гневен.

— Покажи се, драги! Един полицай е дошъл да те види.

Лаймън и Секира се спогледаха и той видя как мускулите на тялото ѝ се стегнаха, как извърна очи към морето, сякаш обмисляше дали да не скочи. Тук дъното беше коварно, с назъбени скали и опасността да си строши краката или дори гръбнака далеч надвишаваше шанса да остане жива в ледената вода. И въпреки това тя си го бе помислила. Той съзнаваше, че Секира е в беда, но до този момент не бе оценил пълния размер на отчаянието ѝ.

— Ако останеш тук, ще ги накарам да се махнат — прошепна той. — Не скачай! Ще загинеш. Ще ги подмамя да влезем у нас. Когато всички сме вътре, ти изтичай обратно към къщата. Чу ли? Тичай.

Един безкраен миг тя се взираше изпитателно в очите му, преценявайки до каква степен може да му се довери. Лаймън знаеше, че претегля възможностите си: да направи един практически самоубийствен скок или да повярва, че той ще изпълни обещанието си.

— Не мърдай оттук — каза ѝ и се закатери нагоре, за да не ѝ остави избор.

— Лаймън!

— Идвам! — провикна се той, изкатери се до ръба на скалата и се издърпа с ръце върху нея.

Още щом стъпи на земята, видя през двора тяхната къща и баща си, застанал на стъпалата към верандата до един по-дребен, но жилав мъж с черно яке. Помощник-шериф Стърлинг Пайк. Хазяинът им. Това го изпълни с нов ужас, защото Пайк притежаваше и къщата на стария Пърсел. Притежаваше целия остров, и точка. С всичките четири къщи на него. Всичките бяха празни, докато не даде едната под наем на Кори същата пролет. Никога не идваше насам, но ето че днес беше тук. Дали не искаше да огледа имотите си?

Лаймън прекоси тичешком двора, провря се между боровете и стигна до верандата.

— Къде ходиш, за бога? — попита баща му, лишавайки се не без усилие от обичайната ругатня.

— Ловях риба на скалите. Дойдох веднага щом те чух. Мислех, че си на работа.

Кори се ухили насилено, после се извърна към Стърлинг Пайк и въздъхна, сякаш казваше: „Деца, какво да ги правиш“, като някой татко от сапунен сериал.

— Трябва да се връщам на работа, но шерифът иска да говори с теб.

С мен? Лаймън усети стомашния сок да се качва в гърлото му. Полицай искаше да говори с него. Това можеше да значи само едно: Дар го бе издала за кървавите пари. Беше забелязала петната и беше позвънила в полицията.

— Как си, синко? — попита го Стърлинг Пайк. Гласът му беше топъл, но очите му издаваха ледената дистанцираност на човек, очакващ да чуе лъжа.

— Добре.

— Добре, господине — поправи го баща му.

Лаймън се опита да си припомни кога баща му се е обръщал към някого с господине. Сети се за три случая, като и трите бяха при разговор с полицай.

— Можеш да ми викаш Стърлинг. Щом живееш на моя остров, си мой приятел.

Лаймън си помисли: ако се налага да казваш на някого, че си негов приятел, най-вероятно не си.

— Работя по едно разследване, за което съм сигурен, че си чувал. — Стърлинг погледна Лаймън с ледените си очи. — Убийствата на яхтата. В течение ли си, синко?

Убийствата на яхтата. Думите рикошираха като топки за билярд в черепната кутия на Лаймън. Беше попитал Секира какво е направила и знаеше, че може да е било нещо лошо, но да убие някого? Не. Не го вярваше.

Наистина ли?

— Отговори на човека, Лаймън! — каза троснато баща му.

— Ъъъ, не. Искам да кажа, не съм в течение… Видях всички ония хеликоптери, но нямах представа какво правят.

— По дяволите, момче, с никого ли не приказваш? — каза баща му. — Хората само за това говорят. Къде си бил през цялото време?

Криех се от теб

, помисли си Лаймън. Както винаги.

— Не знаех, че е имало… убити.

— Има, мамка му, и още как! — извика Кори и тъмните му очи проблеснаха. — Петнайсет човека. Трупове навсякъде.

— Не е точно така — каза Стърлинг Пайк, едва сдържайки презрението си. — Убитите са седем. Това е трагедия, но ми се струва, че се е раздула, което не ни е нужно.

— Седем ли? — каза Кори. — Лари Толанд разправя, че били петнайсет. Такъв си е Лари. Също като цените му, всичко умножено по две.

Той се изсмя гръмогласно. Стърлинг се поусмихна. Лаймън използва възможността да погледне крадешком към скалния ръб над скривалището на Секира. Не я видя.

— Убитите — каза той… — заклани ли са били? Накълцани на парчета?

Баща му и Стърлинг се облещиха едновременно насреща му.