Един честен човек

Лаймън направи единственото, което му дойде на ума, за да задържи вниманието на двамата мъже далече от прозореца. Изпусна чашата с вода. Тя се пръсна върху мръсния линолеум и парчетата се посипаха със звън наоколо.

— Какво ти става бе, дявол да те вземе! — кресна баща му, а Стърлинг каза:

— Ей, по-полека.

Лаймън коленичи и започна да събира парчетата стъкло. Ръцете му трепереха.

— Няма нищо — каза Стърлинг и приклекна до него да му помогне. Кори не си даде труда да се присъедини към тях.

— Аз ли те уплаших? — каза Стърлинг. — Съжалявам. Няма от какво да се боиш. Изриъл няма да ти направи нищо лошо.

Лаймън имаше от какво да се бои, разбира се, а Изриъл Пайк беше най-малката причина за това. Той не можеше да мисли за друго освен за падането на Секира. Беше ѝ казал да тича бързо към къщата. Не трябваше да го прави. Беше обута с неудобни ботуши, а стъпалата я боляха.

Той се изправи, загребал с шепи парчета стъкло, и погледна навън през прозореца. Виждаха се само празният двор и морето зад него. Тя бе успяла да стигне до къщата. Стърлинг сложи голямата си кокалеста ръка върху рамото му. В силата, с която го стисна, нямаше нищо успокояващо.

— Не съм дошъл да те плаша. Исках просто да ти дам шанс да споделиш всичко, което може би те е разтревожило. Има ли нещо такова?

Лаймън се взря в очите му, ледени като зимен ден, преглътна и поклати глава.

— Е, добре — каза Стърлинг, като се дръпна назад. — Няма нужда от страх. Но независимо от това може би ще е по-разумно, докато се изяснят нещата, да следиш сина си изкъсо, Ранкин.

Тонът му се бе променил, в него отново се прокрадваше отчетлива нотка на презрение.

— Трудно ми е да работя и да го наблюдавам едновременно. Щеше да е по-лесно, ако майка му не беше избягала.

Лаймън видя как Стърлинг присви очи и стисна устни. Помощник-шерифът не харесваше баща му. Никак даже.

— Тази седмица работиш за Лари Толанд, нали? Познавам го от много години. Има няколко момчета, които идват да му помагат през лятото. По-големи са от сина ти, но не с много. Мога да поговоря с Лари за Лаймън. Защо не идем заедно при него?

Лаймън си представи Секира сама в къщата на Пърсел и заяви:

— Не искам.

— Ще правиш каквото ти се каже, не каквото искаш, по дяволите! — каза баща му.

— Това не е наказание, синко — каза Стърлинг Пайк. — Изобщо не, искам семействата на островите да не оставят сами децата си, докато всичко отмине. Може пък Изриъл изобщо да не е проблем. Ще разбера. Но докато случаят не се изясни, трябва да сме нащрек. Предполагам, че ще можем да намерим място за Лаймън, където да не е толкова самотен.

И така, Лаймън бе принуден да изостави Секира без предупреждение.

22

Барманката в „Рок Харбър“ препоръча на Изриъл светла бира, наречена „Сторм Сърдж“. Тя му наля една висока чаша, после втора; вече беше преполовил третата, когато Салазар най-после влезе в заведението.

Той забеляза как при вида на бирата в ръката му очите ѝ проблеснаха гневно. Този път не ѝ се налагаше да се преструва. Да се прави, че е пушачка, да се дави с дима и да кашля като тийнейджърка, докато ченгетата обискират къщата на Изриъл.

— Здравейте, господин Пайк. — Гласът ѝ беше хладен.

— Госпожо лейтенант.

Тя седна до него. Барманката се приближи към тях с ленива стъпка.

— Какво да ви предложа?

— Сметката му — каза Салазар. — Моят приятел закъснява за среща.

Барманката погледна единия, после другия, кимна и отиде до касовия апарат. Изриъл пресуши остатъка от бирата си на една дълга глътка. Вече усещаше познатото замайване, както и онази приятна дистанцираност от случващото се около него. И всичко това от три чаши бира, помисли си изумен той. Навремето му бяха нужни дванайсет кена, за да постигне същия ефект.

— Едни хора, дето не са от този щат — каза на висок глас Салазар, обръщайки се към него, но така, че да я чуе целият бар. — Дошли са да говорят с теб. Във форма ли си?

— В перфектна форма.

— А, да? — Очите ѝ още пламтяха от неподправен гняв. Добре. Нека се гневи. Тя не бе седяла сама на онзи остров без телефон и без осветление в очакване какво ще ѝ донесе следващият ден. Не ѝ се бе налагало да се изправя срещу телевизионна камера, да чува как Рейчъл Мартин казва нейното име по щатското обществено радио. Не бе стигала с гребна лодка до „Мерео“.

И определено, по дяволите, не бе броила трупове.

— Сто процента — каза внимателно той, без да заваля думите.

— Да вървим тогава. — Тя пусна една двайсетачка на бара. — Това стига ли?

Той вдигна ръка с почти долепени палец и показалец. Салазар хвърли още една петдоларова банкнота, като го изгледа с престорено отвращение. Или може би не беше престорено. Трудно бе да се каже.

Колата ѝ беше отвън — форд експлорър с характерния за полицейски автомобил прожектор над страничното огледало от страната на шофьора. Тя отвори дясната предна врата, като му направи знак да се приближи. В този момент той я мразеше. Всичко това беше нейна идея. Салазар бе отишла при него, не той при нея. А сега се готвеше да го развежда като панаирджийска мечка пред хората, както бе направил Стърлинг.