Един честен човек

— Ще ида пеша — каза той. — Къде е важната среща?

Тя каза с нисък глас:

— Не се бъзикай с мен.

Той се качи в колата.

Салазар мълча през цялото време, докато излизаха от центъра на града. Проговори едва след като взе устремно левия завой по Мавърик Стрийт и подмина книжарницата на Шърман.

— Къде ти беше умът? Нарушаваш условията за предсрочното си освобождаване, по дяволите!

— Чувала ли си някой да е бил върнат в затвора, понеже е изпил една бира, Салазар?

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

— О… — Той не беше чувал.

Спомняше си документите по делото, разбира се, и условията, при които му бе върната свободата след петнайсет години зад решетките, но не си бе представял, че няма да може да изпие три бири. Не си бе представял, че човек, изтърпял присъдата си и пуснат от затвора, уж свободен, може да бъде върнат в килията, защото е пил бира. Колкото повече научаваше за американската правораздавателна система, толкова по-малко му харесваше тя. И това, разбира се, бе начинът, по който Салазар го бе привлякла в началото. Откри неговата слабост, сложи пръст в раната му, обработи я с електрически ток.

— Не можеш да правиш глупости — каза тя, стиснала волана. — Не можеш да си позволиш да…

— Претърсват моята къща, казват моето име по новините, Джен! Мислиш ли, че нямам усещане до каква степен съм изложен на риск?

Тя погледна в огледалото.

— Ще пазите ли тишина в полицейския ми автомобил, господин Пайк?

Каза го, сякаш някъде имаше включен микрофон. Сякаш самата тя се боеше да го вози в колата си. Като че ли се боеше от всичко. Взе още един ляв завой, така че се насочиха обратно към центъра, и спря пред Съдебната палата на окръг Нокс.

— Да се поразходим.

Той слезе от колата.

— Това ли е представата ти за място за разговор? Срещу шибания съд?

— Като предупреждение за риска при нарушаване на условията за освобождаване? Да, мисля, че ще свърши…

— Престани! — каза той. Внезапно бе почувствал такава умора, че не знаеше дали ще може да направи още една крачка. — Трябва да говорим. Разбираш ли? Моля те.

Това, изглежда, я притесни. Тя продължи да крачи мълчаливо. Сложи си слънчевите очила.

— Разбирам — каза накрая.

— Не мисля, че разбираш. Ти държиш всички карти в ръцете си, а на мен полицията ми претърсва дома и на вратата ми чукат телевизионни репортерки. — Той вече почти крещеше, но успя да се овладее. Усещаше, че залита; защо беше изпил тези бири? За да намаля силата на звука. Защото в момента силата му ме плаши. Изпълва ме с ужас.

— Трябва да гледаш на нещата от по-широк ъгъл — каза тихо Салазар. — Знам, представям си поне, как се чувстваш. Но пак ти казвам, не Стърлинг води разследването. Нищо подобно.

— Твоята работна група ли го води? В такъв случай Отделът за вътрешни разследвания определено е станал невидим.

Тя се поколеба, после каза:

— В града има агенти на ФБР, които не са чували името му и той изобщо не ги интересува. Избутват го в глуха линия, разбираш ли? Заяжда се с теб, защото реално няма какво да прави.

— Заповедта за обиск беше напълно реална. Снимките, които ми взеха, и те бяха реални.

Подминаха Съдебната палата и продължиха да крачат напред. Тротоарът беше пуст. Туристи, репортери, агенти на ФБР — всички се бяха скупчили на брега и гледаха към остров Салвейшън Пойнт, защото там се развиваше действието. Изриъл обаче помнеше тази Съдебна палата. Тук го бяха осъдили на затвор.

— Каква е тази история със снимките? — попита тихо Салазар.

— Единствената част от мен, която не е лъжа.

Тя го погледна, очаквайки още.

— Ти ми създаде легенда — каза той, — която работи само защото в лъжата има и малко истина. Казвай им, че си фотограф — това бяха думите ти. Ами аз съм фотограф, да. Искам да кажа, стремя се да бъда. Прекарах много време в затвора със спомените си за този остров и…

Изриъл млъкна, търсейки думи.

— Някога Салвейшън Пойнт беше в добро здраве — продължи той. — А тези деца, те не знаят, че сега вече не е, че едно друго поколение им е оставило изпълнено с омраза, покварено, себично място. Но ако някой може да го спаси, да го прочисти, това няма да сме ти и аз. Ще са те. Ние можем да се опитваме да им помогнем. Но нищо повече.

Даваше си сметка, че не обяснява добре и думите му не звучат смислено, и му се искаше да не беше изпил три бири.

— Нито миналото е изцяло лъжа, нито бъдещето е изцяло безнадеждно — продължи той. — Така се чувстват хората на острова в момента, сякаш са или в единия лагер, или в другия. Сякаш или всичко е било лошо, или всичко ще бъде лошо. Някаква идиотска история от типа „избери си сам отчаянието“. Никой не забелязва красотата. Надеждата. А аз исках да превърна всичко това в изкуство, защото, ако щеш вярвай, но съм нещо повече от бивш затворник, който има зъб на света.

— Знам.

— Наистина ли?

Тя го погледна; в очите ѝ се четеше обида, която не остана незабелязана.

— Искам да бъда добър фотограф — каза той. — И мисля, че мога да бъда.

— Защо снимаш само деца? — попита тя.