Единствена любов

Джон кимна и я поведе покрай главната фасада на сградата, завиха зад ъгъла и се озоваха на алеята отзад. Докато се приближаваха към аварийния изход, се почуди дали ключалката все още е счупена. Освободи резето с минимални усилия и двамата влязоха вътре. Мокетът в коридора наподобяваше пръстения под на някоя колиба, отъпкан до крайност и покрит с отдавна попили във влакната му засъхнали петна. Целият коридор беше осеян с празни бутилки от алкохол, опаковки от вафли и угарки от цигари. Вонята, която се носеше във въздуха, като че идваше изпод мишниците на бездомник. Цели кофи с ароматизатор не биха могли да променят макар и малко този ад за обонянието.

Докато Куин се промъкваше през аварийния изход, Джон зави наляво към стълбището и започна да се изкачва по него, от което му се прииска да закрещи. Докато вървяха, плъхове пробягваха с цвърчене пред тях, а миризмата ставаше все по-наситена и по-остра, сякаш на горните етажи нещо се разлагаше.

Когато стигнаха до втория етаж, той ги поведе по коридора и спря пред стена, върху която имаше голямо петно. Мили боже. Петното от вино все още си стоеше. Но защо беше изненадан? Кой да го почисти?

Отмина още една врата и се насочи към онова, което някога бе представлявало едностайното му жилище. Джон бутна вратата и влезе вътре.

Боже! Всичко беше, както го бе оставил.

След него никой не беше живял тук, което вероятно бе логично. Хората постепенно бяха започнали да напускат сградата още по негово време. Е, поне онези, които можеха да си позволят по-добро жилище, се бяха изнесли. Бяха останали само наркоманите. А свободните апартаменти бяха заети от бездомници, промъкнали се като хлебарки през счупените прозорци и разбитите врати на партерния етаж. Кулминацията в демографския отлив беше настъпила с поставянето на ограничителната лента на вратата. Сградата официално бе обявена за необитаема. И туморът на мизерията беше обхванал всичко. Докато стоеше загледан в списанието за бодибилдинг, което бе оставил на леглото до прозореца, сякаш бе сграбчен и пренесен назад във времето, макар ботушите му да бяха здраво стъпили в настоящето.

Естествено, когато отвори вратата на неработещия хладилник... вътре все още стояха кутиите протеинов шейк с аромат на ванилия, които дори и гладните бездомници не бяха докоснали.

Хекс се разходи наоколо и после спря пред прозореца, през който той се беше взирал навън в продължение на толкова много нощи.

— Искал си да бъдеш различен от онова, което си бил.

Той кимна.

— На колко години беше, когато те откриха? — той й показа с пръсти и очите й се разшириха. — На двайсет и две?! И не си имал представа, че си.

Джон поклати глава и отиде до списанието. Докато прелистваше страниците, осъзна, че се беше превърнал именно в онова, което бе желал: в огромен и зъл гадняр. Кой да предположи? Някога беше представлявал просто един мършав претранс, зависещ от милостта на всичко и всички. Хвърли списанието обратно на леглото и сложи край на мислите си. Беше склонен да й покаже почти всичко. Но не и онази част. Никога. Онази част от миналото му.

Нямаше да ходят до първата сграда, в която беше живял сам и тя нямаше да научи защо я беше напуснал, за да се настани на този адрес.

— Кой те въведе в нашия свят?

— Тормент — произнесе той с устни.

— На колко години беше, когато напусна сиропиталището? — той й показа с пръсти. — Шестнайсет? И си дошъл направо тук? Директно от дома?

Джон кимна и отиде до шкафа над мивката. Отвори едната вратичка и откри единственото, което бе оставил там. Своето име. И дата.

Отстъпи встрани, за да позволи на Хекс да прочете написаното. Помнеше как го беше надраскал набързо. Тор го беше чакал на улицата, а той бе изтичал до горе, за да си вземе колелото. Беше го написал като декларация за. И той не знаеше за какво.

— Нямал си никого — промърмори тя, докато гледаше към вътрешността на шкафа. — И аз бях така. Майка ми е умряла при раждането ми и бях отгледана от чудесно семейство. с което знаех, че нямам абсолютно нищо общо. Напуснах ги на ранна възраст и никога не се върнах, защото мястото ми не беше там. и нещо ми подсказваше, че за тях беше по-добре да си тръгна. Нямах представа, че съм наполовина симпат и в света не ме очакваше нищо. Но трябваше да тръгна. За щастие срещнах Ривендж и той ми разясни каква съм — тя хвърли поглед през рамо. — Колко често се случва в живота почти да пропуснеш шанса си? Не е ли смайващо? Ако Тор не те беше открил.

Преобразяването му щеше да настъпи и той щеше да умре по средата му, защото нямаше да получи нужната му кръв, за да оцелее. По някаква причина не желаеше да мисли за това. Или пък за факта, че в миналото и двамата с Хекс са били еднакво самотни и объркани.

— Хайде — произнесе с устни. — Да вървим към следващата спирка.