Единствена любов

Часовникът на долния етаж удари десет и Грег остави лаптопа си и стана. По дяволите, щеше да се чувства по-добре, ако не беше видял дългокосата фигура да обикаля по коридора предишната нощ, ако не беше видял мръсника с неговите трикове «Има ме, няма ме». Холи се обади от леглото зад гърба му:

— Великденското зайче ли се надяваш да видиш там отвън?

Той й хвърли поглед и си помисли, че изглеждаше прекрасно, облегната на възглавниците, с нос, забит в някаква книга. Когато я беше извадила от багажа си, той с изненада установи, че е на Дорис Кърнс Гудуин и е свързана със семействата на Фицджералд и Кенеди. По-скоро си я беше представял да чете биографията на Тори Спелинг*.

[* Американска актриса и тв звезда, чиято автобиография се превръща в бестселър след излизането й през 2009 г. — Бел.ред.]

— Да, нямам търпение да зърна пухкавата му опашка — промърмори той. — Всъщност ще сляза долу и ще се опитам да му задигна кошницата.

— Само не ми носи желирани бонбони. Шарени яйца, шоколадови зайчета, онази изкуствена трева... става. Желираните бонбони ме отвращават.

— Ще повикам Стан да стои при теб. Става ли?

Холи вдигна очи от книгата си.

— Не ми е нужна бавачка. Особено такава, която вероятно ще пуши трева в банята.

— Не искам да те оставям сама.

— Не съм сама — тя кимна към камерата в ъгъла на спалнята. — Просто я включи.

Грег се облегна на рамката на прозореца. Начинът, по който косата й улавяше светлината, беше наистина прекрасен. Цветът, разбира се, без съмнение беше заслуга на опитен фризьор. Но беше идеален нюанс на русото, който подхождаше на кожата й.

— Никак не си уплашена, нали? — попита той и се почуди кога точно си бяха разменили ролите в цялата тази история.

— Заради снощи ли? — тя се усмихна. — Не. Мисля, че Стан ни играе номера, за да ни отмъсти, че го разкарвахме между стаите. Знаеш как мрази да си мести багажа. А и това ме върна обратно в леглото ти, нали така? Не че ти се възползва от това.

Той взе якето си и се приближи към нея. Хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Все още ли ме желаеш?

— Винаги съм те желала — гласът на Холи стана по-тих. — Аз съм прокълната.

— Прокълната ли?

— Хайде, Грег — когато той я погледна неразбиращо, тя скръсти ръце. — Ти си лош избор. Женен си за работата си и би продал душата си, за да се издигнеш. Използваш всичко и всички около себе си като разменна монета. А когато вече не са ти от полза, дори не помниш имената им.

Боже... Беше по-умна, отколкото си беше мислил.

— Тогава защо искаш да имаш нещо общо с мен?

— Понякога. наистина не знам — очите й се насочиха обратно към книгата, но не започна да чете. Просто се втренчи в страницата. — Предполагам, че когато те срещнах, бях прекалено наивна и ти ми даде шанс, когато никой друг не беше склонен да го направи. Ти ме научи на много неща. И онова първоначално привличане все още не е отмряло.

— Казваш го, все едно е нещо лошо.

— Може и така да е. Надявах се да го надживея. Но после ти проявяваш изключителна загриженост към мен и всичко се връща с нова сила.

Той се загледа в нея, преценявайки идеалните черти на лицето й, гладката кожа и невероятното й тяло. Почувствал се озадачен и объркан, като че й дължеше извинение, той отиде до камерата, поставена върху триножника, и я включи.

— У теб ли е мобилният ти телефон?

Тя бръкна в джоба на халата си и извади своето блекбери.

— Ето го.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Холи се намръщи.

— Добре ли си?

— Защо питаш?

Тя вдигна рамене.

— Просто никога не съм те виждал толкова.

— Загрижен? Да, в тази къща има нещо.

— Канех се да кажа. отдаден. Имам чувството, сякаш за първи път наистина ме забелязваш.

— Винаги съм те забелязвал.

— Не и по този начин.

Грег отиде до вратата и спря.

— Може ли да ти задам един странен въпрос? Боядисваш ли си. косата?

Холи вдигна ръка към русите си кичури.

— Не, никога не съм го правила.

— Естествено руса ли си?

— Би трябвало да го знаеш — тя повдигна вежда, а той се изчерви.

— Е, жените сигурно се изрусяват и там долу.

— Аз не го правя.

Грег се намръщи и се зачуди кой ли управлява съзнанието му. В главата му се въртяха какви ли не откачени мисли, като че главното командване беше превзето. Помаха й леко, излезе в коридора и се озърна в двете посоки. Не се чуваха стъпки. Нито проскърцване. Никой не се разхождаше с чаршаф на главата, правейки се на привидение. Облече якето си и се запъти към стълбите, а ехото от собствените му стъпки го дразнеше. Хвърли поглед зад гърба си. Нищо, освен празен коридор. Когато се озова на долния етаж, погледна към лампите, които бяха оставени включени. Една в библиотеката. Една в преддверието. Една във всекидневната. Зави зад ъгъла и се спря, за да огледа портрета на Ратбун. По някаква причина той вече не му се виждаше така романтичен и впечатляващ.