Единствена любов

Леш шофираше към фермерската къща по черен път сред царевичните полета. Свръхестественото му прикритие беше на мястото си, така че Омега и новото му момче за всичко да не могат да го открият. Освен това носеше бейзболна шапка, шлифер с вдигната яка и ръкавици. Чувстваше се като Невидимия човек.

По дяволите, искаше му се наистина да бе невидим. Не можеше да понася образа си в огледалото и след като беше изчакал час-два, за да види какви други части от него ще окапят, докато се превръща в жив мъртвец, не беше напълно сигурен дали да изпитва облекчение, че няма промяна в състоянието му.

Засега се беше разпаднал само донякъде. Мускулите му все още висяха по костите.

Паркира мерцедеса в борова горичка на около четиристотин метра от целта си и слезе от колата. Тъй като беше използвал всичките си сили, за да поддържа прикритието си, не можеше да се дематериализира. Така че му се наложи да върви до съборетината и се подразни, задето му се налага да полага толкова усилия само за да движи тялото си. Но когато стигна до облицованата с дъски къща, почувства прилив на енергия. На алеята бяха паркирани три таратайки... И той разпозна всичките до една. Бяха собственост на Обществото на лесърите. Къщата беше претъпкана. Вътре имаше поне двайсетина души, които си устройваха купон. През прозорците можеше да види буренцата с бира и бутилките, а кучите синове пушеха и смъркаха бог знае какво. Къде ли беше малкото копеле?

О... Точно навреме. Появи се четвърта кола, нямаща нищо общо с другите три. Блестящата й боя сигурно струваше повече от тунингования двигател под капака, а с това неоново осветление под бронята приличаше на НЛО, готвещо се да кацне. Хлапакът изскочи иззад волана и изглеждаше също така лъскав като автомобила си. Беше си купил чисто нови джинси и скъпо кожено яке и запали цигарата си със златна запалка.

Е, това щеше да е тестът.

Ако влезеше вътре, за да се присъедини към купона, значи Леш се беше заблудил относно хитростта му. И Омега не се беше сдобил с нищо повече от добър партньор за чукане. Но ако Леш беше прав и малкият мерзавец беше нещо повече от това, партито щеше да стане наистина интересно.

Леш придърпа реверите си още по-плътно върху висящата плът, която сега представляваше шията му, и се постара да не обръща внимание на това колко е лепкав. Някога той бе на мястото на това хлапе. Беше си въобразявал, че е нещо специално и че блясъкът ще го съпътства вечно. Но както и да е. Щом Омега беше склонен да изрита собствената си плът и кръв, този нещастник, представлявал някога човешко същество, също не би оцелял дълго.

Когато един от наливащите се вътре се втренчи право в Леш, той си помисли, че си играе с огъня, приближавайки се толкова много до къщата, но всъщност не го беше грижа. Нямаше какво да губи и в никакъв случай не мечтаеше да прекара остатъка от дните си във вид на дишащо парче месо.

Да бъде грозен, слаб и лепкав не му допадаше.

Зъбите му затракаха от студения вятър и той си помисли за Хекс, а спомените го стоплиха. Направо не можеше да повярва, че се е разделил с нея едва преди няколко дни. Струваше му се, че са изминали векове, откакто последния път я бе чувствал под себе си. Откриването на първата рана над китката му беше началото на края... Само че тогава не го знаеше.

Беше решил, че е просто драскотина.

Да бе!

Вдигна ръка, за да прокара пръсти през косата си, но те срещнаха козирката на бейзболната шапка и той си припомни, че вече нямаше какво да приглажда назад. Беше му останал само гол череп.

Ако имаше повече сили, би започнал да протестира и да беснее срещу несправедливата си и жестока съдба. Животът не би трябвало да е такъв. Не беше редно той да е онзи, който стои отвън и наблюдава. Винаги е бил центърът, водачът, избраният.

По някаква глупава причина се замисли за Джон Матю. Когато нещастникът беше записан в тренировъчната програма за бойци, представляваше просто един претранс, с име на брат и с белег във формата на звезда на гърдите си. Идеалната мишена за тормоз и Леш добре си беше поиграл с него.

По онова време изобщо не можеше да си представи какво е да си аутсайдер. Как това те кара да се чувстваш безполезен боклук. Как наблюдаваш околните и би дал всичко, за да си един от тях. Добре, че не е бил наясно. Иначе щеше да се замисли дали да се занася така с онзи загубеняк.

И ето го сега, облегнал се на грапавата студена кора на дъба, гледаше през прозорците на къщата как някакво друго златно момче живее неговия живот. Почувства, че е време за промяна в плановете му. Дори това да беше последното нещо, което ще стори, щеше да се погрижи копелето да получи подобаващ край.

Беше по-важно дори от Хекс.

Не го мотивираше толкова фактът, че мръсникът бе посмял да го сложи в списъка за отстраняване, а желанието да изпрати послание на баща си. В крайна сметка той беше гниеща ябълка, която не бе паднала далече от дървото.

А идеята за отмъщение беше сладка, много сладка.

39.

— Това е някогашния дом на Бела — рече Хекс, когато прие форма на една поляна до Джон.