Единствена любов

Хекс вървеше по коридора, на няколко крачки след Джон. Той се движеше тихо, като стъпваше внимателно с тежките си ботуши и тя последва примера му, така че приличаха на два призрака в притихналия коридор. Хекс забеляза, че всичко в сградата, макар и старо, блестеше от чистота — от лъскавия линолеум до боядисаните в бежово стени и армираните стъкла на прозорците. Нямаше прах и паяжини, нито драскотини и пукнатини. Това й даде някаква надежда, че монахините и административният персонал се грижат със същото старание и за децата.

Когато двамата с Джон стигнаха до двойните врати, тя можеше да долови сънищата на момчетата от другата страна, а различните емоции зад спуснатите им клепачи възбудиха рецепторите й на полусимпат. Джон подаде главата си в помещението и докато се взираше в децата, които спяха там, където някога беше лежал и той самият, тя забеляза, че се е намръщил.

Емоционалната му решетка беше... засенчена от нещо. Аналогична, но напълно самостоятелна структура, която тя беше забелязала и преди, но сега беше очевидна. Никога не беше долавяла подобно нещо у някой друг и не можеше да го обясни. Според нея Джон не беше наясно какво прави. По някаква причина, обаче, пътуването в миналото му бе направило видима пукнатината в психиката му.

Както бяха видими и други неща. Той е бил същият като нея, изгубен и съсипан, отглеждан по задължение, без истинска обич.

Хекс искаше да го помоли да спре с всичко това, защото чувстваше какво му струва. и още колко по-далече щяха да стигнат. Но беше като омагьосана от онова, което й показваше той. И то не само защото като симпат се хранеше с емоциите на другите. Не, тя искаше да научи повече точно за този мъж.

Докато той се взираше в спящите момчета, завладян от миналото си, тя се съсредоточи върху силния му профил, осветен от дежурната лампа над вратата. Когато вдигна ръка и я положи на рамото му, той подскочи леко.

Тя искаше да каже нещо нежно и мило, да изрече думи, с които да докосне душата му, така, както той бе докоснал нейната. Но истината бе, че в тази негова откровеност се таеше повече кураж, отколкото тя някога беше проявявала, и в свят, пълен с алчност и жестокост, той разбиваше сърцето й с онова, което й даваше. Тук беше изпитвал такава самота, че споменът за тази тъга го убиваше. Въпреки това щеше да довърши започнатото, защото й беше обещал.

Красивите сини очи на Джон срещнаха нейните и той наклони глава въпросително. Хекс осъзна, че в мигове като този няма място за думи. Пристъпи към масивното му тяло и обви ръка около кръста му. Със свободната си ръка се протегна нагоре, положи длан на тила му и го придърпа надолу към себе си.

Джон се поколеба, но после се наведе с охота, като обгърна тялото й с ръце и зарови лице в косата й. Хекс го притисна в обятията си, давайки му от силата си и дарявайки го с утеха. Докато стояха плътно прегърнати, тя погледна над рамото му към малките тъмни глави върху възглавниците в стаята.

В тишината почувства как миналото и настоящето се смесват, но това не беше нищо повече от илюзорна представа. Нямаше как да успокои изгубеното момче, което е бил тогава. Но поне можеше да го направи с порасналия мъж.

Притискаше го силно в обятията си и за един кратък миг си представи, че никога няма да го пусне.

37.

Седнал в спалнята си в имението Ратбун, Грегуин би трябвало да се чувства по-добре, отколкото се чувстваше в действителност. Благодарение на няколкото емоционални кадъра, показващи портрета във всекидневната, съчетани с общ план на притихналото имение по здрач, ръководството в Ел Ей бе силно впечатлено от предварителния материал и им разреши да започнат истинските снимки. Нещата с иконома също се бяха подредили добре. Беше подписал официален документ, с който им даваше пълен достъп до всичко. Операторът Стан можеше буквално да завре обектива си във всяко кьоше на проклетата къща.

Но Грег не чувстваше вкуса на победата. Не, шестото чувство му подсказваше, че се случва нещо нередно, а освен това го измъчваше пулсиращо главоболие, започващо от основата на черепа и завършващо във фронталния му лоб. Проблемът беше свързан с онази скрита камера, която бяха поставили в коридора.

Заснетото от нея нямаше рационално обяснение. Каква ирония, че изведнъж «ловецът на духове» получава главоболие, когато се сблъска с фигура, изпаряваща се във въздуха. Човек би си помислил, че ще се радва, задето поне веднъж няма да се налага да кара оператора си да фалшифицира заснетия материал.

Колкото до Стан, той никак не бе впечатлен. О, беше убеден, че видяното е дух, но това не го притесняваше ни най-малко. Но пък и той беше човек, който, ако се озовеше вързан на железопътни релси, би си казал: «Идеално, имам време да подремна, преди да бъда размазан.»

Да пушиш трева си имаше своите предимства.