Единственият оцелял

Мъжът със сламената шапка побърза да извърне поглед и тръгна към изхода. И той като Джо не носеше багаж, сякаш беше предприел еднодневно пътуване.

Джо се опита да надникне над десетината пътника, които го разделяха от непознатия. Страхуваше се да не го изгуби от поглед, докато се досети откъде го познава. Ала не можеше да се придвижи по тясната пътека, без да изблъска другите пътници, а предпочиташе онзи да не разбере, че е привлякъл вниманието му. Докато търпеливо вървеше към изхода, напразно се опитваше да свърже сламената шапка с образ, който е видял наскоро. Но като съсредоточи вниманието си върху побелялата коса на мъжа, която напомняше на лъвска грива, в съзнанието му незнайно защо изплуваха образите на сектантите с обръснати глави и с широки сини роби. После си спомни кладата на брега на океана, около която се бяха събрали членовете на сектата, и в близост, до която той изхвърли хартиения плик от „Макдоналдс“ заедно със салфетката, напоена с кръвта на Чарли Делмън. Сети се и за друга клада, около която танцуваха сърфисти, което пък му напомни за още един огън, край който бяха насядали хора и като запленени слушаха как набит мъж с привлекателно лице и с буйна побеляла коса разказва история за призраци.

Човекът, който вървеше към изхода, беше разказвачът на страшни истории!

Джо беше абсолютно сигурен, че присъствието на беловласия на самолета не е случайност. Навярно враговете му, които и да бяха те, са го следили седмици, дори месеци наред, изчаквайки Роуз Тъкър да се свърже с него, докато, най-сетне в събота следобед ги бе „разконспирирал“ на брега на Санта Моника. Междувременно те са научили къде живее, кои кафенета посещава, както и това, че често ходи на гробището или се уединява на брега на океана, от който се надяваше да се научи на безразличие.

След като отстрани от играта Уолъс Блик, влезе в камионетката със сложната апаратура за наблюдение и изхвърли предавателя, монтиран в колата му, те изгубиха следите му. Едва не го бяха заловили, когато се беше отбил в редакцията на „Поуст“, но тогава той отново им се изплъзна.

След това навярно бяха поставили шпиони да наблюдават апартамента му, кафенетата и местата на брега, които често посещаваше. Хората, които със затаен дъх слушаха историята за призраци, не бяха замесени в конспирацията, но беловласият разказвач със сигурност беше член на престъпната организация.

Снощи го бяха видели в супермаркета, от който беше телефонирал на Марио Оливери в Денвър и на Барбара в Колорадо Спрингс, и го бяха проследили до мотела.

Още тогава можеха да го убият и да инсценират самоубийство или отравяне от свръхдоза наркотици.

По време на преследването в гробището бяха готови да го застрелят, но вече не бързаха да отнемат живота му. Може би се надяваха, че ще ги заведе при Роуз Тъкър.

Очевидно не подозираха, че е бил в къщата на семейство Делмън, защото тъкмо по това време бяха изгубили следите му. Ако знаеха, че е видял какво се е случило с нещастните съпрузи и с Лайза, вероятно щяха да го ликвидират.

През нощта отново бяха монтирали в колата му устройство за проследяване, благодарение на което го бяха последвали до Лосанджелиското летище, сетне до Денвър.

„Господи!“ — помисли си той.

Какво ли беше подплашило елените в гората край мястото на катастрофата? Дали преследвачите са дебнели иззад дърветата?

Упрекна се заради проявената небрежност, макар да знаеше, че вината не е негова. Тези хора бяха експерти в една игра, правилата, на която той не познаваше.

Усмихна се горчиво и си каза, че с всеки изминал ден научава нещо ново и че има известен шанс да надхитри преследвачите си.

Забеляза, че човекът с побелялата коса стигна до края на пътеката и влезе в ръкава, водещ към терминала. Не му се искаше да го изгуби от поглед, същевременно трябваше да бъде много предпазлив, за да не разберат враговете му, че ги е забелязал.

Барбара Кристмън беше в смъртна опасност. Най-важното в момента бе да й телефонира и да я предупреди.

Престори се на отегчен, прозина се и макар че изгаряше от нетърпение, се насили да върви бавно, следвайки хората към изхода. Едва когато се озова в ръкава, който беше по-широк от пътеката между редиците от седалки, си позволи да задмине пътниците, които едва влачеха крака, стараейки се да не издаде нетърпението си. Едва когато видя беловласия мъж, осъзна, че несъзнателно е бил затаил дъх.