Елитът на Дерините

Морган се втренчи в Дънкан с празно учудване, след това загрижен отиде до леглото, а братовчед му вдигна захвърления документ.

— Келсън? Какво има? Кажи ни, какво е станало? Добре ли си?

С въздишка момчето се претърколи, подпря се на лакти и погледна доста спокойно към двамата.

— Простете ми, не трябваше да избухвам. — Той се излегна и втренчи поглед в тавана на шатрата. — Аз съм крал. Трябваше да се въздържа. Знам, че това беше грешка.

— И какво общо има това с вестта? — настоя Морган и погледна спокойното лице на Дънкан, който бързо четеше документа. — Хайде, кажи ни, какво е станало.

— Отлъчили са ме, това е станало — отвърна Келсън с тон на човек, констатиращ фактите. — Като допълнение цялото ми кралство е под възбрана и всеки, който остане лоялен към мен, се смята също за отлъчен.

— Това ли е всичко? — Аларик изпусна дълбока въздишка на облекчение и махна на братовчед си да му донесе документите. — От реакцията ти помислих, че си получил наистина ужасни новини.

Келсън седна в средата на леглото.

— Това ли е всичко? — повтори той недоверчиво. — Морган, изглежда не разбираш. Отче Дънкан, обясни му. Аз и всеки, който е с мен, сме отлъчени. Гуинид е под възбрана.

Маклейн сгъна пергамента по средата, прекара пръст по сгъвката и го подхвърли на леглото.

— Безсмислено е, принце мой.

— Какво?

— Безсмислено е — повтори той спокойно. — Единадесетте епископи от конклава в Корът, все още не са станали дванадесет. Това изискване е твърдо заложено в каноническото право като религиозна догма. Решенията им не могат да обвържат никого.

— Дванадесет. Боже, ти си прав — възкликна Келсън, изпълзя през леглото, грабна обидния документ и го погледна пак. — Как можах да забравя?

Морган се усмихна и се върна на стола си, където го чакаше недопита чаша вино.

— Това е разбираемо, принце мой. Ти не си свикнал с анатемосването като нас. Помниш, че ние бяхме истински и законно отлъчени преди три месеца, което пък ни връща към въпроса, който обсъждахме.

— Да, разбира се — Келсън стана и се върна на стола си, като все още поклащаше глава, докато гледаше документите в ръката си.

Дънкан също седна и се подкрепи с малка ябълка, докато накрая кралят остави пергамента.

— Така, вие смятате, че сега отиването ви до Дхаса е още по-неотложно. Прав ли съм?

— Да, принце мой — кимна Морган.

— Но представете си, че колегите на Арилан не го последват. Те са единствената ни надежда за споразумение с останалата част от духовенството и ако тя се провали, особено с новата възбрана и отлъчването, които висят над главите ни, никога няма да можем да накараме Лорис и Кориган да ни послушат.

Морган събра показалци, почука с тях леко по зъбите си, след което погледна към Дънкан. Свещеникът не беше променил отпуснатата си стойка и изглеждаше, че равнодушно дъвче парче ябълка, но Аларик знаеше, че и той мисли за същото. Ако не успееха да постигнат споразумение с подстрекателите на враждебността на Курията — Лорис и Кориган, Гуинид беше обречен. Щом пролетното топене отминеше, Уенсит от Торънт щеше да нахлуе покрай Релиан Рейндж, като използва Хай Кардоса за база. При наличието на вътрешни раздори и при липсата на подкрепления, той можеше сравнително лесно да отреже Трите Армии и спокойно да ги унищожи. Противоречията в Коруин трябваше да бъдат разрешени и то скоро.

Морган седна по-напред и взе шлема си от земята.

— Ще сторим всичко, което можем, принце мой. Между другото, ти какво смяташ да правиш, докато ни няма? Знам, че бездействието те тормози.

Келсън разгледа рубина на показалеца си и тръсна глава.

— Така е — вдигна поглед и се усмихна. — Но засега ще трябва да се справя с нетърпението си и да стоя, където съм, нали? Обещайте, веднага да пратите съобщение, щом се договорите с Шесторката от Дхаса.

— Разбира се. Помниш ли къде се уговорихме да се срещнем.

— Да. Имате ли нещо против да пратя Дери на север заедно с вас, поне за част от пътя? Трябват ми вести от Трите Армии.

— Съгласни — каза Морган, като си играеше с каишката на шлема. — Ако искаш, можем да уредим, той да се свързва с нас чрез медальона си, както правехме преди. Така добре ли е?

— Разбира се. Отец Дънкан ще го инструктира и ще приготви нещата ви за път. Ще ви трябват свежи коне, провизии…

— С удоволствие ще се погрижа за това, Ваше Величество — изрече Дънкан, като допи виното, вдигна шлема си и стана. — Ще намина и при епископ Истелин, за да инструктирам и него.

Свещеникът излезе, но Келсън остана загледан към изхода за известно време, след което се обърна към Морган. Той изучаваше високата слаба фигура, отпусната в стола срещу него, но внезапно откри, че присвитите очи на генерала също го наблюдават внимателно. Момчето сведе поглед към ръцете си и с изненада забеляза, че те треперят. Ядоса се и преплете пръсти.

— Ъ… Как мислиш, Аларик? За колко време ще успеете да стигнете до епископите и да направите каквото трябва? Искам… да знам кога да ви пресрещна с армията.

Морган се усмихна и докосна торбата на кръста си:

— Аз носа твоя печат с Лъва, принце мой. Аз съм твой защитник, който се е заклел да те пази.