Елитът на Дерините

— Нещо не чух да са се пръснали като пилци при Дженън Вейл — изръмжа Келсън. — Всъщност, все още не мога да разбера, как лошо въоръжените селяни са успели да изненадат патрула. Къде е чичо Нигел? Бих искал да чуя обяснението му за случилото се вчера.

— Опитайте се да бъдете търпелив с него, Ваше Величество — каза Дери като наведе очи с неудобство. — Той помагаше на хирурзите да се погрижат за ранените през цялото време, след като се завърна. Едва преди час успях да го убедя, да остави лекарите да се погрижат за собствените му рани.

— Той е ранен? — очите на краля неочаквано станаха тревожни. — Колко лошо? Защо не ми каза?

— Той ме помоли, Ваше Величество. Не е нещо сериозно. Лявото му рамо е лошо изкълчено, има няколко повърхностни разреза и леки натъртвания. Но той предпочита да беше умрял, вместо да загуби хората си.

Устните на Келсън трепнаха от съжаление и той се усмихна измъчено:

— Знам. Грешката не е негова.

— Моля Ви припомнете му това, Ваше Величество — каза тихо Дери. — Той смята, че е предал доверието Ви.

— Не и Нигел. Никога той.

Младият крал стана, разкърши уморено раменете си в бялата, ленена туника и протегна врат, за да погледне към тавана на шатрата на един метър над него. Правата му черна коса, подстригана по войнишки малко над ушите, беше разрошена и той прекара през нея загорялата си ръка, като се обърна отново към Дери:

— Някакви вести от Трите Армии на север?

Дери стана учтиво:

— Малко, за което да не сте чул. Херцогът на Клейбърн съобщава, че може да задържи подстъпите към каньона Аранъл безкрайно, стига да не го атакуват едновременно и от юг. Негова Светлост смята, че главните сили на Уенсит ще се придвижат на юг през Кардоса. При Аранъл има само символични сили.

Келсън кимна бавно и изтръска няколко парчета кожа от туниката си, докато се придвижваше към ниска, походна маса, затрупана с карти.

— А няма ли вести от херцог Джеърд или Бран Корис?

— Не, Ваше Величество.

Келсън вдигна един пергел, въздъхна и замислено захапа единия край на инструмента.

— Нали не смяташ, че нещо не е както трябва? Представи си, че пролетното топене е свършило по-рано, отколкото очаквахме. От всичко, което знаем, Уенсит може вече да е навлязъл в Истмарч.

— Щяхме да узнаем, Ваше Величество. Поне един куриер щеше да успее да премине.

— Щеше ли? Чудя се.

Няколко минути, кралят изучаваше картата. Сивите му очи се присвиха, докато за стотен път обмисляше различните стратегии. Той разтвори пергела и започна да мери, изчислявайки отново първоначалните цифри, след това отстъпи, за да претегли отново различните възможности. Още веднъж се потвърди това, което вече знаеше.

— Дери. — Той махна на младия лорд да се приближи, като се наведе отново към картите. — Разкажи ми пак, какво каза лорд Перис за този път. — Той проследи с единия край на пергела тънка, криволичеща линия, която с извивки пресичаше западните склонове на планинската верига, разделяща Гуинид и Торънт. — Ако този път стане проходим седмица по-рано, ние бихме могли…

По-нататъшната дискусия беше прекъсната от звука на галопиращ кон, който рязко спря до шатрата и в нея се втурна страж с червено наметало. Мъжът припряно поздрави, докато Келсън разтревожено се обърна, а Дери се напрегна, готов да закриля своя крал, ако е необходимо.

— Ваше Величество, пристигат генерал Морган и отец Маклейн. Току-що преминаха през линията на източните постове.

Келсън извика радостно, захвърли пергела и се втурна към изхода, като едва не помете, изненадания страж. Когато той и Дери изскочиха на открито, двама, облечени в кожа ездачи, дръпнаха юздите и скочиха от конете сред облак прах. Под простите им стоманени шлемове се виждаха само широките им усмивки и прашни бради. Сивите наметала и знаците на сокола от предния ден бяха изчезнали, но когато двамата свалиха прашните шлемове, никой не можеше да сбърка златисторусата коса на Аларик Морган и светлокафявата на Дънкан Маклейн.

— Морган! Отче Дънкан! Къде бяхте? — Келсън отстъпи назад, леко раздразнен, докато двамата отупваха праха от дрехите си.

— Съжалявам, принце мой — засмя се Морган, докато издухваше праха от шлема си и го изтръскваше от косата си. — Боже Господи и вси светии, доста е прашно тук. Какво ни накара да изберем Дол Шая за лагер?

Келсън скръсти ръце и неуспешно се опита да скрие усмивката си.

— Доколкото си спомням, някой си Аларик Морган твърдеше, че трябва да лагеруваме толкова близо до границата, колкото е възможно без да ни забележат. Логичният избор бе Дол Шая. Сега ще ми кажете ли какво ви забави толкова? Нигел и останалите от отряда му се върнаха тази сутрин.

Морган погледна примирено Дънкан, след което прегърна приятелски Келсън и го поведе към шатрата.

— Предлагам да говорим за това, докато се храним, принце мой. — Махна на Дери да се погрижи за това. — И ако някой извика Нигел и неговите капитани, ще ви информирам всички едновременно. Нямам нито времето, нито желанието да повтарям всичко, което ще кажа.

Вътре Морган се стовари на един сгъваем стол, вдигна краката си върху някаква табуретка и пусна шлема си на земята.