Елитът на Дерините

А неговите воини се биеха, като използваха магия — поне така се говореше. Това плашеше, чакащите бойци. Но въпреки опасността и почти сигурната смърт, мъжете от Марли щяха да останат до своя граф. Лорд Бран беше добър тактик и водач. Нещо повече, той беше изключително щедър към тези, които го подкрепяха. Нямаше причина сега, в кампанията при Кардоса да бъде другояче. Пък и в крайна сметка, какво друго можеше да иска истинският войник, освен свястна служба и водач, когото да уважава.

Беше ранна утрин, но в лагера цареше оживление. Лорд Бран, облечен в бойна куртка във военно синьо, се облегна на един от външните, подпорни колове на своята шатра. Отпи глътка от бокал пълен с горещо, греяно вино и започна да разглежда планините, осветени от ранните лъчи на слънцето. Златистокафявите му очи се присвиха леко, докато се опитваха да проникнат през мъглата. Красивите му устни, които изразяваха упорство и решителност, също бяха стиснати. Той пъхна палци в обсипания си със скъпоценни камъни пояс, докато мислите му се рееха някъде неизмеримо далеч.

— Някакви специални заповеди за днес, милорд?

Въпросът зададе барон Кембъл, дългогодишен васал на семейството на графа. Докато се приближаваше със свален в знак на уважение шлем, той със заучена лекота поправи закачения на рамото му плащ на светлосини и златни карета.

Бран тръсна глава:

— Как е реката днес?

— Все още е пет стъпки дълбоко дори при бродовете, милорд. Освен това има дупки, които могат да погълнат човек на кон, без да остане дори следа. Съмнявам се, че кралят на Торънт ще слезе от своите планини днес.

Бран разклати чашата си, отпи още една глътка и кимна:

— Тогава ще действаме както обикновено. Редовни патрули и наблюдение по западния периметър и символична охрана в останалите части на лагера. И ми прати оръжейника по някое време тази сутрин. Новият ми лък нещо не е наред.

— Да, сър.

Кембъл отдаде чест и се запъти да изпълни заповедите на Бран. От съседната палатка се приближи мъж в сиви, чиновнически дрехи. В ръцете си държеше сноп пергаментови листа. Бран го погледна с безразличие и мъжът се поклони почти на себе си, преди да подаде на графа перото за писане, което носеше.

— Кореспонденцията ви е готова за подписване, милорд. Куриерите чакат вашите заповеди.

Бран взе писмата, като кимна леко и бързо ги прегледа с отегчено изражение на лицето. После подаде чашата си на чиновника, за да я държи, докато се подписваше в края на всяка страница. Когато приключи, върна листата и си получи обратно бокала. Канеше се отново да разгледа планините, но чиновникът настоятелно прочисти гърло:

— Ъ-ъ-ъ, милорд…

Бран го изгледа, леко раздразнен.

— Милорд, не бихте ли желал да подпечатате писмото си до графиня Рикенда?

Бран стрелна с поглед пергамента в ръката на чиновника и се усмихна отегчено. Свали от палеца си тежък, сребърен пръстен с печат и го пусна в протегнатата ръка на мъжа.

— Ще се погрижиш за това, нали Джоузеф?

— Да, милорд.

— Всъщност предай писмото лично. Не е лошо да се опиташ да я убедиш да се премести заедно с детето на някое безопасно място, например Дхаса. Ще бъдат сигурно защитени, ако са с епископите.

— Много добре, сър. Тръгвам веднага.

Бран кимна в знак на благодарност, а чиновникът се поклони и като стисна по здраво пръстена се оттегли. Приближи се мъж в капитанска униформа. Човекът, който отдаде чест, беше облечен от глава до пети в груба, вълнена, избеляла, светлосиня дреха, а на стоманения му шлем трептеше светлосиньо перо. Бран се усмихна, а мъжът се поклони и отвърна на усмивката.

— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам, Гуилим? — попита графът.

Мъжът поклати леко глава, което накара синьото перо отново да затрепти:

— Съвсем не, милорд. Мъжете от Пети кавалерийски молят за честта да присъствате на прегледа тези сутрин — той погледна към планините, които неговият лорд беше наблюдавал тази сутрин. — Във всеки случай това ще е далеч по интересна гледка от тези проклети планини.

Бран изгледа Гуилим и се усмихна лениво:

— Без съмнение. Но прояви търпение, приятелю. Щом това патово положение приключи, ще има предостатъчно неща да се вършат. Уенсит от Торънт няма винаги да си стои в своите планини.

— Да, прав сте в това…

Гуилим, който гледаше към прохода, докато говореше, изведнъж се напрегна и се взря внимателно през мъглата. Бран видя това и обърна очи в същата посока. Почти веднага щракна с пръсти към пажа, който през цялото време се въртеше наблизо, за да чуе, ако господарят му го повика.

— Ерик, бързо, донеси ми бинокъла. Гуилим, вдигни тревога. Може би се започва.