Елитът на Дерините

Момчето се втурна да изпълни заповедта, а Гуилим даде знак на няколко от своите хора, които стояха отдалечени на десетина — двадесет метра. Мъжете моментално реагираха на нареждането. Бран присви очи и продължи да се взира, но далечните фигури бяха скрити от мъглата и неясни. По склона се спускаха около дузина мъже, яхнали дорести коне. На утринната светлина дрехите им изглеждаха жълто-оранжеви. Водачът на колоната беше в бяло и носеше пика, на която висеше бяло знаме. Корис се намръщи и вдигна далекогледа, за да ги огледа по-подробно.

— Носят герба на Торънт — каза тихо на завърналия се Гуилим и дошлия с него Кембъл. — Водачът е вдигнал парламентьорски флаг. Има двама, които не са облечени в ливреи. Сигурно те са пратениците. — Свали бинокъла, подаде го на Кембъл, като погледна отново към конниците, след което отиде до ъгъла на палатката и щракна с пръсти.

— Бенет, Греъм, вземете хора и ги ескортирайте. Не забравяйте, че сме в примирие, но ги наблюдавайте внимателно. Това може да е някакъв номер.

— Да, милорд.

Докато пратениците продължаваха да слизат от планината, ескорта премина покрай палатката на Бран с дрънчене на юзди, ризници и брони. Към шатрата се приближиха няколко лорда. Тревогата явно се беше оказала излишна, но все нещо щеше да се случи, щом идваха емисари от Торънт.

Графът видя как двете групи конници се срещнаха на около триста метра от лагера, след което влезе в шатрата си. Секунди по-късно излезе отново с кама затъкната в пояса и сребърна диадема на главата. Когато обкръжената парламентьорска група се приближи, лордовете се струпаха около Бран като демонстрация на сила.

Сега Корис можеше да се убеди, че е бил прав за двамата благородници в групата. По-впечатляващият от двамата носеше брокатена мантия и пурпурна куртка. Той беше висок човек и около него витаеше усещането за нещо чуждо. Мъжът слезе от коня си и тръгна към посрещачите. Дрехите му бяха подгизнали от ездата през наводнения проход, но когато свали, украсения с черно перо шлем и го пъхна подмишница, лицето му не изразяваше каквито и да било чувства. Дългата му, черна коса беше захваната със сребърна фиба. В широкия си копринен пояс беше небрежно затъкнал кама, разположена така, че да бъде извадена с лявата ръка. Като изключим това изглеждаше невъоръжен.

— Предполагам, че Вие сте графът на Марли, главнокомандващ тази армия — попита мъжът с леко снизходителен тон.

— Аз съм.

— Тогава съобщението ми е за вас, милорд — продължи пратеникът, като се поклони леко. — Аз съм Лайънел, херцог на Арджинъл. Служа на Негово Величество, крал Уенсит, който нареди да ви предам неговите поздрави.

Бран присви очи, докато изучаваше говорещия. После пъхна палци в обсипания си със скъпоценности колан и каза:

— Чувал съм за Вас, милорд. Вие не сте ли роднина на самия Уенсит?

Лайънъл се поклони леко в потвърждение и се усмихна:

— Имам тази чест, сър. Моята жена е сестра на нашия многообичан крал. Вярвам, че ще осигурите безопасността ни, докато сме във Вашия лагер, милорд.

— Докато спазвате примирието, няма от какво да се страхувате. Какво съобщение ми праща Уенсит, освен поздравите си?

Гостът изгледа Бран и лордовете, като се поклони още веднъж.

— Милорд, графе на Марли, Негово Величество, Уенсит от Торънт, крал на Торънт и Толан и на Седемте източни племена, ви моли за честта да го посетите в неговата временна резиденция в град Кардоса. Там той ще се срещне с Вас, за да обсъдите възможността за прекратяване на конфликта и съвместно изтегляне на войските от спорната област или за да обсъдите други предложения, които вие бихте направили. Негово Величество не желае злото на графа на Марли и не иска да воюва с човек, на когото се възхищава от толкова години. Той чака незабавния ви отговор.

— Недейте, милорд — избоботи Кембъл и се приближи до Бран, като че ли да го защити. — Това е клопка.

— Не е клопка, милорд — възрази Лайънел. — За да ви убеди в искреността си, Негово Величество нареди, аз и моят ескорт да останем като заложници до вашето завръщане. Ако желаете можете да вземете с вас един от офицерите си и почетна стража от десет души. Свободен сте да напуснете Кардоса веднага щом решите, че разговорите са загуба на време или че вашите интереси налагат заминаването ви. Вярвам, че предложението е повече от щедро, милорд. Няма ли да го приемете?

Острият поглед на Бран изучаваше мъжа. Накрая той се отправи към шатрата си, като махна на Кембъл и Гуилим да го последват. Вътре Корис застана в средата, заобиколен от синьото и кафяво кадифе по стените и от богатите кожи, които покриваха пода и мебелите. Графът се заигра замислен с дръжката на камата си, след което се обърна към двамата капитани.

— Е, какво мислите? Трябва ли да отида?

Събеседниците му се спогледаха скришом и Кембъл проговори: