Елитът на Дерините

Дънкан, който отдаваше по-голямо, значение на маниерите в обществото, изчака, докато Келсън се настани насреща в един по-добре изглеждащ стол, след което седна до Морган, като постави шлема в краката си.

— Изглеждате ужасно — заяви накрая Келсън, след като ги огледа критично. — Не мисля, че някога съм виждал, който и да е от двамата с брада.

Дънкан се усмихна, облегна се назад и като се протегна, сплете ръце зад врата си:

— Сигурно не си, принце мой, но трябва да признаеш, че излъгахме бунтовниците. Дори Аларик, с безсрамните си маниери и с крещящо жълтата си коса, минаваше за въстанически войник. Така че, справихме се просто блестящо през тези седмици, докато пътувахме облечени в униформи на бунтовниците.

— И освен това рискувахте страшно — каза Нигел, докато сядаше в стола вляво от Келсън и даваше знак на трима капитани в червени плащове, да заемат места около масата. — Надявам се, че си е струвало. С нашето приключение определено не беше така.

Морган веднага стана сериозен, свали краката си на пода и цялото му лекомислие изчезна. Лявата ръка на Нигел се крепеше на черна, копринена превръзка, а дясната му скула беше тъмноморава от получен удар. Като изключим това, той беше почти точно копие на мъртвия крал Брайън. Със съзнателно усилие, Морган изхвърли този образ от главата си.

— Съжалявам, Нигел. Чухме какво е станало. Всъщност, видяхме последиците при Дженън Вейл. Едва ли сме минали повече от няколко часа след вас.

Нигел изсумтя уклончиво и сведе очи. Морган разбра, че трябва да направи нещо, за да промени настроението на присъстващите в шатрата.

— От друга гледна точка, тези няколко седмици бяха доста поучителни — продължи весело той. — Част от информацията, която събрахме в разговори с войници на бунтовниците, е много показателна, макар и безполезна в стратегическо отношение. Учудващ е броят на слуховете и полулегендарните теории, които обикновеният народ, изглежда, е съчинил за нас.

Той сложи ръце на кръста си и седна отново, като се усмихна леко:

— Знаете ли например че според слуховете, аз имам раздвоени копита? — Аларик протегна обутите си в ботуши крака и ги изгледа замислено, а очите на всички присъстващи последваха погледа му.

— Разбира се, малко са хората, които са ме виждали бос, особено пък селяни. Мислите ли, че това може да е истина?

Келсън се усмихна насила:

— Сигурно се шегуваш. Кой може да повярва на такова нещо?

— Виждали ли сте някога Аларик без обувки, Ваше Величество? — попита Дънкан лукаво.

В този момент влезе Дери, който усмихнат внесе табла с храна.

— Аз съм виждал краката му, Ваше Величество — каза той, докато Морган заби камата си в парче месо и награби комат хляб. — Независимо какво казват, мога да Ви уверя, че той няма копита, нито дори някой пръст в повече!

Морган го поздрави, като размаха набоденото парче месо, след което го отхапа и погледна въпросително към Келсън и Нигел. Принцът отново приличаше на себе си, седеше изпънат в стола и леко се усмихваше. Той разбираше какво беше целил Морган и съзнаваше, че генералът беше постигнал целта си. Келсън, малко изненадан от тази промяна, гледаше ту към единия, ту към другия, докато накрая реши, че се шегуват с него. Той тръсна глава и се усмихна широко:

— Копита, аха! — изсмя се момчето. — Морган, за момент почти ме накара да ти повярвам.

— Човек не може непрекъснато да работи под напрежение, Ваше Величество — Аларик вдигна рамене. — Сега, какви са новините, откакто заминахме? Какво е станало, че ви заварихме така развълнувани?

— Няма нищо наистина ново. Предполагам, че затова съм толкова притеснен. Все още се опитвам да реша, кой е най-добрият начин да приключа с тази бъркотия, а това ни връща към основния въпрос — кой е най-добрият начин да се споразумеем достойно с моето духовенство и да се помирим с разбунтувалите се ми поданици.

Дънкан прокара последната си хапка с глътка вино и кимна към Келсън:

— През последните няколко седмици, ние доста мислихме по този въпрос, принце мой. Стигнахме до извода, че най-разумният подход е да се опитате да се договорите с шестте, отцепили се епископи в Дхаса. Те могат да ви помогнат, защото спорът им е само с мен и Аларик, а вие нямате нищо общо.

— Това е вярно. Ако бъдете възстановени официално и Курията се откаже от обвиненията срещу вас, бих могъл да приема помощта им, без да се тревожа, че правя компромиси с честта им. Само това ме възпираше досега да се обвържа с тях. До този момент, те бяха лоялни към мен, защото аз съм кралят и може би, защото ме познават и ми вярват като човек. Поне с епископ Арилан е така.

Морган избърса острието на камата в ботуша си и я върна в ножницата.

— Това е вярно, принце мой. Затова ние обмислихме тази възможност много внимателно, преди да решим да я обсъдим с Вас. Каквото и да вършим, не желаем да застрашим доверието, което Шесторката от Дхаса храни към вас.

— И все пак предлагате, да отидете в Дхаса и да се опитате да се споразумеете — каза кралят. — Представете си, че не успеете. Представете си, че не можете да убедите Шесторката.