Елитът на Дерините

— Какво видяхте всъщност? — обърна се той към един от войниците, който бе запазил по-голямо самообладание от останалите. — Казаха ни, че Дери е донесъл спящото момче, завито в плащ, в палатката и че лейди Рикенда доброволно го е следвала.

— Така изглеждаше, Ваша Светлост. Те стояха вътре около минута, а аз пазех отвън, когато чух вика й „Дери!“. Когато влязохме, той се беше вкопчил в нея точно там, където седеше епископът. И нещо се случи с момчето. Както си спеше върху кожите, се появи ярка светлина и двама души изскочиха от нея.

Келсън се приближи до войника, за да го чува по-добре и попита:

— Един от хората, които ни повикаха, каза, че това са били Уенсит и графът на Марли. Тях ли видяхте?

— Не съм сигурен за Уенсит, господарю. Но другият може и да беше графът. Виждал съм го само няколко пъти, но…

— Какво стана после? — попита Морган нетърпеливо.

— Лорд Дери издърпа дамата извън кръга, преди да го спрем и изведнъж момчето и двамата мъже изчезнаха. Не мога да го обясня, сър.

— Дори и не се опитвай, — прошепна Морган. Затъкна ръкавиците си в колана и отново погледна към буйстващия Дери. — Той все така ли се държи оттогава?

— Да, сър. Искаше да се върне в кръга. Крещеше да не го затваряме, че трябвало да се върне обратно. Наложи се да му запушим устата, надаваше кански викове.

— Представям си — рече Морган.

Той измери Дери с погледи очите му потъмняха. После отново се обърна към стражите.

— Добре, отпушете му устата, развържете го, но го дръжте здраво. Няма да е лесно.

— Но какво му е? — попита Келсън, докато стражите изпълняваха заповедта. — Морган, сигурен ли си, че е безопасно да го, развържем? Той е получил берсерски пристъп.

— А ние трябва да разберем на какво се дължи това — добави Морган. — Явно се е боял от нещо, трябваше да се сетя още следобеда.

Когато отново се съсредоточи върху Дери, младежът потръпна и стисна очи. Морган докосна челото му и секунди по-късно Дери отвори очи. Сега безумието го бе напуснало. Само фактът, че стражите го държат вързан явно го смущаваше. Когато обърна глава към Морган, в сините му очи се четеше болка и страх Аларик не очакваше да срещне такъв поглед.

— Какво, какво съм направил? — попита тихо Дери.

— Не си ли спомняш?

Младежът поклати глава.

— Нещо… ужасно ли съм скрил? Наранил ли съм някого?

Морган прехапа устни, за да не даде воля на гнева си, загрижен за състоянието на скърбящата жена в другия край на помещението.

— Да, Дери. Помогнал си на Уенсит и Бран Корис да откраднат детето на тази жена. Също си наранил Уорън и си убил един от войниците. Наистина ли не помниш?

Дери поклати глава, в очите му се отразяваше мъката на Морган. Аларик вдигна съчувствено ръка и докосна рамото му, но при допира Дери се изви нагоре, освободи се от стражите и стисна Морган за гърлото.

— Дръжте го! — викна Келсън и се хвърли в краката на Дери докато стражите го прихванаха отстрани.

Хватката на Дери продължи около три секунди. Морган успя да се освободи и го притисна към пода, докато стражите го държаха за ръцете и краката. Дори и тогава младежът продължи да се съпротивлява и да крещи:

— Не! О, Господи, не! Морган, не мога да се спра! Убий ме. Моля ви, убийте ме, преди да…

Морган го удари през устата, нещо изпука и Дери се отпусна в несвяст. Морган се изправи на колене като дишаше тежко и нареди на стражите да не пускат краката на Дери. Келсън погледна загрижено Аларик и отпрати войниците, които се втурнах: в палатката при вика му.

— Боже Господи, какво стана? Добре ли си? — изпъшка той и приглади туниката си. — Той се опита да те убие.

Морган кимна като разтриваше врата си енергично. По кожата избиваха сини петна.

— Зная. Единственото обяснение е, че Уенсит го държи под най-строг контрол и му въздейства многопластово. Ето защо не го открихме следобеда. Неутрализирах повърхностната магия, но тя явно тлее някъде в подсъзнанието му. Трябва или да го освободим, или да го убием. — Морган си пое въздух и се опита да се отпусне. — Когато се съвземе, ще бъдете ли до мен, готови да се включите в битката с това, което го държи във властта си, каквото и да е то?

Келсън кимна мрачно. Аларик се обърна към стражите:

— А вие го дръжте, по дяволите, не мога нищо да направя, ако се мята като риба на сухо и се опитва да ме удуши.

Стражите кимнаха смутено, на лицата им се изписа безпокойство, когато Дери изстена и се размърда. Но преди да се върне в пълно съзнание, Морган бавно доближи ръце до главата му. Очите му се рееха в пространството.

— Чуй ме, Дери — рече той.

Тялото на младежа се сви конвулсивно и той се извъртя така рязко, че за малко стражите да го изпуснат. Морган поклати глава и стисна слепоочията му като насочи цялата си сила към него.

— Всичко е наред, Дери. Сега си в безопасност. Ще те освободим. Отпусни се и ме пусни в съзнанието си, както си правил и преди. Уенсит няма вече да има власт над теб.

Дери отново потрепери, тялото му се сгърчи в ръцете на войниците. После изгуби свяст. Дълго време Морган стоя неподвижен, преди да вдигне глава.