Елитът на Дерините

— Ще се оправя, отче. Зная, че не мога да очаквам опрощение за това, което сторих, но ще чуете ли изповедта ми? Може би ще ми помогнете да остана в мир със самата себе си.

Дънкан сведе поглед и си спомни последното препятствие.

— Забравихте ли, че съм освободен от длъжност, милейди?

— Чичо ми Кардиъл смята, че вие сте си внушили освобождаването си още от Дхаса, понеже Арилан и той не са изтъкнали никаква причина, която да ви попречи да служите.

Дънкан вдигна вежди като осъзна, че това е истина. Арилан подчерта, че не бива да се тревожи по този въпрос, но Дънкан очакваше да получи потвърждението на Кориган, който пръв го бе отстранил от служение. Но сега Кориган загуби властта си и го заточиха в Ретмут. Разбра, че за първи път в живота си, решението е изцяло в негова власт.

— Фактът, че съм дерини нищо ли не значи за вас? — попита той с последно усилие да увери себе си в това, което искаше да направи.

Тя го погледна странно, изпълнена с нетърпение.

— Означава много за мен, отче, защото вие можете да разберете мъката ми по-добре. Но вие питате така, сякаш това е някаква пречка, защото сега всички знаят самоличността ви. Нима възнамерявате да изоставите свещеническото си призвание?

— Разбира се, че не.

— Вие се смятахте за добър свещеник през изминалите години, нали?

Той замълча.

— Да.

Рикенда се усмихна и коленичи.

— Тогава изповядайте ме, отче. Моля ви да изпълните обета си. Дълго време бездействахте.

— Но…

— Отстраняването ви е отменено. Защо се противите? Не е ли това призванието ви?

Дънкан се усмихна смутено и наведе глава, когато тя се прекръсти и събра ръце за молитва. Изведнъж осъзна, че прави онова, за което е роден и че никога няма да се усъмни отново. С нова увереност и спокойствие, той заслуша изповедта на Рикенда.

В другия край на палатката, Морган вдигна глава и въздъхна. Даде знак на стражите да пуснат Дери и да излязат. Момъкът лежеше спокойно пред него, унесен в сън. Аларик приседна на земята и се загледа в малкото късче почернял метал в ръката си. Келсън погледна пръстена и се обърна към Арилан. Никой от тях не гледаше дясната ръка на Дери, нито показалеца, побелял и скован, където бе пръстенът. Да, магията бе премахната, но това им коства много. Морган се опита да сподави прозявката си, но се отказа и се изпъна с удоволствие.

— Сега е добре. Най-после е свободен.

Келсън погледна пръстена в ръката на Морган и потръпна.

— Какво ли е преживял? Ти ми спести по-голямата част от това, Морган, но как ли ще живее занапред със спомена?

— Няма да му се наложи, — поклати глава Аларик. — Позволих си някои волности и изтрих паметта му за случилото се в Есгаир Ду. Част от ужаса ще го преследва до края на дните му, но изтрих най-лошото. След няколко седмици всичко ще се превърне в неясен спомен. И ще съжалява, че е изпуснал утрешното събитие. Вероятно ще спи няколко дни.

— Ако иска, нека вземе моята порция от утрешното участие — измърмори под нос кралят.

— А? — изсумтя Морган, който пропусна да чуе коментара.

— Няма значение, не прилича на един крал да говори така — захили се Келсън. — По-добре да поспим. Милейди?

Той протегна ръка на Рикенда, която бе приключила разговора си с Дънкан.

— Милейди, наистина съжалявам за онова, което стана. Бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да върна сина ви утре.

— Благодаря ви, господарю.

— Е, хайде, приятели — рече тихо Арилан. — Скоро ще се съмне.

Глава двадесет и шеста

Оногова, който седи над кръга на земята.

Исаия 40–22

Утрото бе необичайно мразовито. В ранните часове имаше роса, но въпреки това въздухът бе тежък и потискащ, пропит с онази влажност, характерна за настъпващия сезон. Изгряващото слънце беше огнено червено отвъд високите източни върхове. Хоризонтът бе облян в алено и златисто. В лагера на Келсън мъжете гледаха оловносивото небе и тайно се кръстеха. За тях странната зора носеше лошо предзнаменование. Слънчевите лъчи щяха да направят деня по-поносим.

Келсън се намръщи докато закопчаваше колана около алената си туника.

— Това е невъзможно, Арилан. Казваш, че не трябва да ходим въоръжени, не трябва да носим каквито и да било железни предмети. Когато се сражавах с Чариса нямаше такива условия.

Арилан поклати глава и се усмихна на Морган и Дънкан. Четиримата бяха сами в палатката по свое собствено желание. Кардиъл бе отслужил литургия за тях, на която присъстваха Нигел, Уорън и неколцина от най-приближените съветници на краля.

Но сега бяха сами и знаеха, че когато напуснат уединението на палатката няма да могат да се усамотят отново. С въздишка, в която се чувстваше силата на безвъзвратното, Арилан привърза краищата на мантията си, прекръсти се и сложи успокоително ръка на рамото на Келсън.

— Зная, че ти звучи странно, но не забравяй, че тогава не си се дуелирал под официалната закрила и надзор на Съвета. Правилата при такива дуели са по-строги, защото има по-голяма опасност от измама.