Елитът на Дерините

Яркочервен огън избухна зад Келсън и се сля с този на Уенсит. Обкръжи ги пурпурен купол от светлина. Келсън отпусна ръце и огледа другарите си, които се приближиха плътно до него. Те виждаха съветниците през вътрешния пръстен. Келсън обаче разбираше, че каквото и да стане, те няма да се намесят. Отсега нататък трябваше да разчитат на собствените си сили.

— Първи удар, обречени ми принце? — подигра се Уенсит.

— Не, почакай — извика Райдън. — Забравяме добрите си обноски. Дори и във война условностите трябва да се спазват.

Всички погледи се обърнаха към него и той извади сребърен бокал от колана си, както и плоска бутилка. Другарите му се засмяха, докато той отваряше бутилката, дори Уенсит сви снизходително рамене.

— Това е наш обичай — каза той. — Да вдигнеш тост за противниците в рицарските битки. — Той вдигна бокала и го пресуши до половината.

— Разбира се, — продължи той и го подаде на Бран. — Знаем, че ще ни заподозрете в измама.

Погледна как Бран отпи голяма глътка и напълни отново бокала, за да го подаде на Лайънел.

— Надяваме се, че ще разсеем страховете ви, като пием първо ние. — Лайънел отпи и подаде бокала на Уенсит.

Уенсит го задържа, докато Райдън наливаше отново.

— Това, което каза Райдън, е вярно — рече Уенсит. — Пием за вас, врагове.

С лукава усмивка отпи и се приближи към Келсън.

— Ще отпиеш ли, обречени принце?

— Не, той няма да пие — каза тихо Райдън.

Уенсит замръзна, очите му се изцъклиха и бавно се обърна към Райдън. Всички погледи бяха върху него. Изведнъж образът на Райдън им се стори съвсем непознат.

— Какво значи това, — попита Уенсит с леден глас. Райдън го изгледа, без да мигне. В ъглите на устата му играеше язвителна усмивка.

— Ще видиш след малко, Уенсит, — каза тихо той. — От шест години играя тази роля като нося самоличността на друг човек. Съжалявам, че този ден не настъпи по-рано.

Ужасно съмнение се изписа по лицето на Уенсит и погледът му се спря върху чашата в ръката му, която той запрати към земята със сподавен вик.

— Какво си направил? — Ледените му очи се впиха в Райдън. — Кой си ти?

Райдън се усмихна. Гласът му бе приглушен.

— Аз не съм Райдън.

Глава двадесет и седма

И често е горчив урокът да си човек.

Свети Камбър от Кулди

— Ти не си Райдън? Какво искаш да кажеш с това? — изсъска Уенсит. — Побъркал ли си се? Съзнаваш ли какво направи?

— Зная какво правя — каза мнимият Райдън. — Истинският Райдън от Истмарч умря от удар преди шест години. За щастие успях да заема мястото му, но ти никога не ме заподозря, нали, Уенсит? Никой не го направи.

— Ти си полудял — диво го изгледа Уенсит. — Това е номер. Някакъв кошмарен заговор. Те са те подучили, — рече той и посочи Келсън и изумените му другари. — Сигурно ти си повикал истинския Съвет. Никога не сте мислили за честен двубой. Дори и Съветът е на ваша страна.

Той се обърна към съветниците и ги видя, че оживено говорят помежду си, но не успя да долови думите им. Осъзна, че са така зашеметени, колкото и той самият. Ако трябваше да бъде честен, налагаше се да признае, че и Келсън изглежда не по-малко учуден. Погледна побелелите лица на Лайънел и Бран, извърнати към мнимия Райдън.

— Част от това, което казваш, е истина, — рече лъже-Райдън. — Никога не съм мислил Дуелът да е честен, поне за теб. Въпреки че с мен ще стане нещо по-различно, краят ни ще е еднакъв. Погледни зад себе си.

Когато Уенсит се обърна, видя как Бран Корис се олюля и залитна, опитвайки се да се задържи за рамото на Лайънел, но се свлече на земята. Лайънел коленичи, за да му помогне, но и той падна на земята, останал без сили.

Уенсит гневно сграбчи яката на туниката си и с разширени очи се обърна към непознатия.

— Какво им направи, — прошепна той. — Отрови ги, нали? А аз? Защо не ми действа? Защо го направи?

— Да, отрова е, — каза Райдън. — И не се заблуждавай, че ще се спасиш. Повече време е нужно, за да подейства на истински дерини. Що се отнася до мен, остава ми съвсем малко. Противоотровата, която взех, забавя първоначалните реакции, но ускорява края. Все пак имам време да ти кажа кой съм и да изпиташ страх за първи път в живота си. Погледни си ръцете, Уенсит. Треперят. Това е един от първите признаци, че отровата действа.

— Не! — изкрещя Уенсит и стисна ръце, за да превъзмогне треперенето.

Мнимият Райдън го гледа още няколко секунди, след което се поклони леко на Келсън.

— Съжалявам, че ти отнех заслужената победа, Келсън, но не можех да поема риска за евентуална загуба. През шестте години, когато служех на Уенсит, платих висока цена. Не исках да губя всичко сега.

Докато той говореше, Уенсит се олюля и пряко волята си падна на колене. Келсън го гледаше вторачено.

— Какво, какво му даде?

— Наркотикът е подобен на мераша, също разрушава магическите сили на жертвата, но не може да се открие. Освен това действа бавно. Знаех го, когато го изпих, но такава е цената, за да се отърва от този човек.

Той посочи Уенсит, паднал на земята с втренчен поглед. Лайънел и Бран бяха неподвижни.