Елитът на Дерините

— Не зная, не искам да ги убивам, защото са напълно беззащитни, но Райдън… Той каза, че ще умрат бавно и болезнено, ако не го направя.

— Каза, че мъките им ще продължат цял ден — прошепна Дънкан. — И ако смъртта на Коръм бе бърза, то не мога да понеса мисълта какво очаква Уенсит и останалите.

Епископът рязко се изправи и се обърна към тях.

— Ще трябва да ги убием, Келсън, няма друг начин. Коръм бе прав, те са обречени. Не трябва да оставяме дори Уенсит да търпи това. Излишна жестокост е.

— Нямаме оръжия, — каза Келсън. — Не можем просто да ги удушим или да им разбием главите. А и няма камъни в кръга — рече жално той.

Арилан се изправи в цял ръст и погледна тримата лежащи на земята.

— Не, ще го направим със заклинание. Това е Дуел на Тайната. Силата ни трябва да ги унищожи.

— Но как? — прошепна Келсън. — Арилан, дори и с меч не съм убивал човек, но поне зная как се прави.

Настъпи дълго мълчание. Келсън заби поглед в земята. Морган се приближи към краля и сложи ръка на рамото му. Избягваше да гледа към гърчещите се тела, особено това на Бран.

— Бремето ще се стовари върху мен, принце. За разлика от теб, аз съм убивал. Не е по-трудно от това да протегнеш ръката си. Чариса използва същото към баща ти.

Дънкан замръзна на място.

— Не, Аларик, не по този начин.

Морган избягваше погледите им.

— На това място няма друг начин. Уенсит и съюзниците му са беззащитни, дори като простосмъртни. Те трябва да умрат като хора. Уенсит ще умре, както Брайън. Той бе отговорен за смъртта му. Най-сетне ще получи възмездието си.

— Това аз трябва да сторя — промълви Келсън. — Брайън бе мой баща. Трябва да отмъстя за смъртта му.

— Принце, мислех да ви спестя това.

— Не! Отмъщението ми принадлежи! Аз ще се разплатя с него. Кажете ми как, не ме карайте да ви заповядвам.

— Аз… — Морган вдигна поглед към Келсън, с намерението да го разубеди, но лицето на краля бе решително. Волята на Келсън надделя над неговата.

С уморена въздишка Аларик наведе глава.

— Добре, принце, отвори съзнанието си за мен и ще ти покажа това, което търсиш.

Настъпи дълбока тишина и в очите на краля заблестя далечен огън. След това той отново се върна към реалността и лицето му бе мрачно.

— Дори и това? — прошепна той, уплашен от силата, която държеше в ръцете си.

— И това — промълви Морган.

Думите сякаш не достигнаха до ушите му. Келсън се обърна и обхвана с поглед кръга, както и четиримата съветници, които ги наблюдаваха отвън. Бавно насочи поглед към падналите, ръцете му конвулсивно се свиваха и отпускаха, докато накрая спря до Уенсит от Торънт. Магьосникът не можеше да се движи, но бледите му очи блеснаха в посока на Келсън.

— Боли ли те? — прошепна Келсън с безизразно лице.

Уенсит се опита да помръдне, но не успя, след това направи опит да проговори. Това му струваше много усилия.

— И още питаш, при положение че знаеш как умря Райдън?

Келсън извърна смутено глава.

— Не беше мое дело. Не исках да победя с измама. Бих предпочел да умра с чест, отколкото така.

— Ако мислиш, че ти вярвам, значи ме вземаш за глупак — рече насмешливо Уенсит. — Във всеки случай, ти няма да се откажеш от победата си, колкото и гордостта ти да те изпълва с презрение към това, което трябва да направиш.

— Какво искаш да кажеш с това „Трябва да направиш“? — попита Келсън и извърна поглед към Уенсит.

— Е, не искаш да кажеш, че ще ни оставиш да лежим тук докато умрем, нали, Келсън? — Уенсит направи неуспешен опит да се изсмее. — Баща ти не би оставил ястреб или елен да страда без причина. Няма ли да сториш същото и за човек?

— Искаш да кажеш, че желаеш смъртта си и че не те е грижа дали ще те убия?

Уенсит се прокашля и се изпъна, сякаш това му струваше много усилия. Когато погледна отново Келсън, погледа му умоляваше.

— Ти глупако, разбира се, че ме е грижа! — отвърна той. — Но няма да оживея, зная го. Райдън или по-скоро Коръм изпълни добре мисията си! Знам какво ме очаква, ако не нанесеш решителния удар. Коръм вече ме уби, Келсън. Тялото ми е мъртво, макар че ума ми е още жив. Спести ми агонията.

Келсън тежко преглътна, след което коленичи до Уенсит. Още не знаеше какво ще направи. Част от него бе разчувствана от мъките, които този мъж изпитваше, но друга се радваше от смъртта на убиеца на баща си. Той протегна ръка, но се спря и я сви в юмрук. Удари се в гърдите и сведе глава. Шепотът на Уенсит прозвуча в ушите му.

— Моля те, Келсън, освободи ме!

Очите му потъмняха, когато сложи дясната си ръка върху гърдите на Уенсит. Внезапна мисъл премина през ума му.

— Уенсит, искаш ли утеха от Църквата?

Уенсит примигна и ако не изпитваше толкова силна болка би се усмихнал.

— Искам само смъртта си, Келсън. И я чакам с нетърпение. Спести ми мъките. Направи каквото трябва.

Келсън усещаше присъствието на Лайънел и Бран, както и умолителните им погледи. Бавно се обърна към Уенсит, дясната му ръка се сви над сърцето му, докато шепнеше тихо:

— Умри тогава, Уенсит. Ето го спасението ти. Смъртта е в сърцето ти. Тъй бе и с баща ми Брайън!