Елитът на Дерините

Очите на Бран бяха затворени. Уенсит свали кристала по-ниско, като продължаваше да говори монотонно. Когато човекът пред него се отпусна, думите му станаха по-малко и по-разпокъсани. После той се протегна и докосна с палец и показалец клепачите на Бран, като измърмори магическите думи, които дооформяха вълшебството. За известно време магьосникът стоеше тих и неподвижен. Под притворените му клепа студените очи гледаха някъде надалеч. Накрая той свали ръката си и проговори:

— Бран?

Очите на Корис се отвориха и той потрепери, като се сети какво се предполагаше, че е станало. Когато видя, че Уенсит не се е помръднал и че не е променил благосклонното си изражение, графът се насили да се отпусне и да прецени ситуацията. Сега той погледна към краля без напрежение, защото между тях се беше породило особено чувство на взаимно разбирателство. Усещаше, че човекът срещу него знае всичко, което има да се знае за Бран Корис, графа на Марли, но също така усещаше, че този факт няма никакво значение.

Това, което изпитваше не беше робска зависимост, Бран не би се примирил с такова усещане. Уенсит от Торънт също не желаеше неговите съюзници да се чувстват като роби. Корис се усещаше съпричастен към краля и изпълнен с разбиране. Това не само не го отвращаваше, а напротив изпълваше го със задоволство. Мислите на графа все още бяха объркани след осъществения контакт, но той усещаше, че е придобил ново знание. В мозъка си чувстваше неуловимата следа на някакво могъщество, но засега тя беше твърде неясна, за да може да бъде истински оценена. Бран реши, че всичко това му харесва.

Уенсит се раздвижи и стана, което го върна към действителността.

— Реакцията ти беше великолепна — забеляза магьосникът и отиде зад Корис, където дръпна брокатения шнур на звънеца. — Ще работим добре заедно — ти и аз. Утре сутринта ще продължим на по-голяма дълбочина.

— Защо не сега? — попита Бран, изправи се и за своя изненада започна да залита.

Кралят застана до него, за да го подкрепи.

— Ето защо, мой млади и нетърпелив, приятелю. Магията е много изтощителна за тези, които не я познават добре, а за днес ти получи максимална доза. След около десет или малко повече минути ще откриеш, че не можеш да останеш прав нито миг повече. Не искам Гарон да те носи на ръце до покоите ти.

Корис замаяно постави ръка на челото си.

— Но аз…

— Нито дума повече — каза решително Уенсит, като отстъпи крачка назад. Вратата зад него се отвори и влезе Гарон, но кралят не се обърна, като предпочете да наблюдава поведението на Бран, който се мъчеше да се ориентира.

— Гарон, отведи лорд Бран до покоите му и му помогни да си легне — рече меко Уенсит. — Той е много изморен от дългото си пътуване. Погрижи се хората му да имат всичко необходимо, а капитанът му да получи разрешение да се върне обратно, за да уведоми армията на графа.

— Разбира се, Ваше Величество. Оттук, ако обичате, милорд.

Гарон поведе объркания Корис, а Уенсит ги изгледа замислено. Когато вратата се затвори зад тях, той някак мързеливо отиде до нея и спусна резето. После се върна до дъбовата маса и заговори на празната стая с естествен разговорен тон:

— Е, Райдън, какво мислиш?

Уенсит седна, а в стената срещу него се отвори тесен, таен вход, през който влезе висок, тъмен мъж, облечен в синьо. Мъжът отиде до стола, който Корис заемаше доскоро и небрежно се подпря на високата, резбована облегалка. Отворът в стената, зад него, се затвори тихо.

— Е, какво мислиш? — повтори кралят, като се опъна в стола си и се вгледа в своя колега.

Райдън вдигна рамене уклончиво.

— Както винаги ти се представи великолепно. Какво повече мога да кажа?

Той говореше с небрежен тон, но бледите сиви очи на ястребовото му лице казваха повече от думите, които изричаше. Уенсит познаваше този поглед и кимна. Той постави ширала на масата до златната диадема, внимателно пусна верижката и още веднъж отправи проницателния си поглед към Райдън.

— Бран те тревожи. Защо? Сигурно не смяташ, че той представлява опасност за нас?

Райдън отново вдигна рамене:

— Наречи го естествен цинизъм. Не знам. Изглежда достатъчно сигурен. Но ти знаеш колко непредвидими са хората. Я виж Келсън.

— Той е само половин дерини.

— Също и Морган. Също и Маклейн. Прости ми, ако изглеждам скептичен, но ти май не си наясно с вниманието, което Камберианският съвет отдава на този факт. Двамата полудерини Морган и Маклейн в момента са най-непредвидимите фактори в Единадесетте кралства. Те продължават да успяват там, където би трябвало да се провалят. Знам, че съзнаваш този факт.

Той заобиколи стола, седна и като взе недокоснатата от Бран чаша с дарджа, я пресуши на един дъх.