Елитът на Дерините

— Щом поставяш въпроса така, той едва ли ще има голям избор. Много добре, ще го помоля. — Той се огледа и потърка очаквателно ръце. — Имаш ли да поискаш още нещо, преди да тръгна? Може би едно, две малки чудеса? Да изпълня ли най-сърдечните ти желания?

При последните си думи, той протегна ръце и бавно изрисува дъга във въздуха, като тихо си мърмореше под носа. Щом свърши, от нищото се появи синьовиолетова мантия с качулка, направена от великолепна еленова кожа, която с тихо шумолене обгърна раменете му. Уенсит беше поставил ръце на бедрата си, като скептично наблюдаваше представлението на своя колега и накрая учудено поклати глава, докато Райдън закопчаваше пелерината.

— Ако си свършил да си играеш, имам само една молба. Ще ти бъда много благодарен, ако си тръгнеш и ме оставиш да работя. Знаеш ли, на някои хора понякога им се налага да свършат и нещо сериозно.

— О, ти ме нарани жестоко — отвърна сухо Райдън. — Както и да е, щом искаш, ще посетя твоя добър приятел Торн Хейгън. След това ще се върна, за да проверя това същество Бран Корис, което толкова те е очаровало. Може би той ще се окаже полезен в крайна сметка, макар че се съмнявам. Може би дори ще успея да разбера каква опасност представлява той за теб — опасност, за която ти си уверен, че не съществува.

— Направи го на всяка цена.

Райдън излезе като шумолеше с мантията си, а Уенсит се върна при картите. Той се вгледа в червените, сини й зелени линии, които очертаваха стратегията му. Ледените му сини очи заискряха, докато пръстите му обхождаха мекия пергамент. Цялата фигура на краля излъчваше напрежение, докато той планираше своите действия.

— Един-единствен трябва да владее Единадесетте кралства — изрече Уенсит, докато разглеждаше плана за настъпление. — Един владетел за всичките Единадесет кралства. И той няма да е момчето крал, което стои на трона в Ретмут!

Глава пета

Ето великият свещеник, в когото бе Господнето благоволение през дните на служението му.

Еклесиастикус 44:16,20

Рано вечерта на същия този ден други двама мъже обсъждаха съдбата на ренегатите дерини. Те бяха прелати, самозаточили се членове на същата тази Курия на Гуинид, за която, по-рано през деня, Уенсит се беше изказал с такова пренебрежение. Пак те бяха главните виновници за разкола сред гуинидското духовенство, който бе изправил служителите на Бога едни срещу други.

Томас Кардиъл, в чийто личен параклис се водеше разговора, никога не беше изглеждал като потенциален бунтовник. Епископ на престижната епархия Дхаса, за повече от половин десетилетие и човек навършил четиридесет години, той съвсем не беше очаквал да се окаже основна фигура в събитията отпреди два месеца. Още когато го ръкополагаха за епископ, макар и млад духовник, той вече беше улегнал, със спокоен характер и несъмнена вярност към църквата, на която служеше. Въобще човек напълно подходящ за неутралната роля, която по традиция играеха епископите на Дхаса.

Неговият колега Денис Арилан дори не беше сънувал, докъде ще доведат събитията отпреди два месеца. На тридесет и девет години, той беше най-младият епископ в Гуинид, но вече бе успял да заеме впечатляваща позиция в църковната йерархия. Но сега, освен ако не настъпеше някаква драстична промяна в положението, нито Арилан, нито Кардиъл щяха да постигнат нови успехи в кариерата. Всъщност двамата биха били късметлии, ако успееха да оцелеят през следващите няколко седмици.

Според Курията на Гуинид, Кардиъл и Арилан бяха извършили големи грехове. Те и четирима техни колеги бяха въстанали, като декларираха на открит Синод намерението си да разцепят Курията, ако тя наложи възбрана върху Коруин.

Възбраната беше наложена. Архиепископ Лорис, инициаторът на този акт, твърдо решен да постигне желаното от него, смяташе, че шестимата блъфират. Но се оказа, че не е прав и сега в Гуинид имаше две Курии. Едната със седалище в Дхаса, в която влизаха шестимата принудили Лорис и неговите последователи да напуснат града и другата, намираща се в превзетата столица на Морган — Корът. Тя се състоеше от единадесет човека, беше в съюз с бунтовника Уорън де Грей й твърдеше, че представлява легитимната духовна власт. Ако въобще можеше да се стигне до споразумение, то това в никакъв случай нямаше да стане лесно.

Кардиъл крачеше развълнуван напред — назад пред олтара, като прочиташе и препрочиташе измачкания пергамент в ръцете си. Той поклати посивялата си глава в знак на неразбиране, докато четеше, после въздъхна озадачено и се върна към началото на документа. Арилан седеше на първия ред от пейки и изглеждаше привидно спокоен. Това, което издаваше напрежението му, беше непрекъснатото барабанене с пръсти по облегалката. Кардиъл поклати глава и потърка брадичката си с ръка, като въздъхна още веднъж. Като отрази слабата светлина от свещта, на ръката му проблесна тъмен аметист.