Елитът на Дерините

Определено изглеждаше във форма. На петдесет години тялото му беше почти толкова стегнато и силно, както и преди четвърт век. Разбира се, беше изгубил част от косата си и беше наддал с няколко килограма, но той предпочиташе да мисли, че тези промени му придават по-зрял вид. Розовите бузи и сините му очи, замръзнали в израз на постоянно учудване, бяха неговото проклятие на младини. Едва когато навърши трийсет, хората започнаха да вярват, че е на толкова години, колкото беше в действителност.

В крайна сметка, всичко това сега му носеше полза. Докато неговите връстници изглеждаха като хора на средна възраст, Торн с подходящи дрехи и добре избръснат, спокойно можеше да мине за трийсет годишен. А нямаше съмнение, помисли си той, като се сети за момичето, което току-що беше излязло, че младежкият външен вид често е съществено преимущество.

Хейгън се замисли дали да не извика прислугата, за да му помогне с банята и обличането, но после се отказа. Имаше малко свободно време. Можеше да поработи върху водната магия, на която Ларън се опитваше да го научи през последните няколко месеца. Дразнеше го това, че засега не успяваше да я направи. Изглежда тя изискваше определена степен на координация, която той просто не можеше да достигне. Но щеше да опита отново.

Като стъпи в средата на стаята, Хейгън раздалечи краката си на около метър разстояние, изпъна се в целия си ръст и долепи длани над главата си, като оформи клиновиден силует на светлината на свещите. Докато монотонно изговаряше думите на заклинанието, под носа си, около него започнаха да се кондензират водни пари. Те се превърнаха в миниатюрна гръмотевична буря, която си имаше и светкавици. Той стисна очи и задържа дъх, докато водата жулеше тялото му. Сърбежът, който причиняваха периодично проблясващите мълнии, го караше да се извива леко от удоволствие. Като все още контролираше напълно магията, той се напрегна, за да опита да осъществи трудната част.

Хейгън отдалечи водата от себе си, докато мълниите продължаваха и пожела тя да се събере пред него в малък, буреносен облак, който пращеше и съскаше на неясната светлина от свещите. Торн отвори очи и видя облака пред себе си. Започна да го насочва така, че да го изкара през прозореца, но в този момент нещо ярко проблесна откъм Портала за преход. Той завъртя глава, за да види кой е там и в този момент загуби контрол над магията.

От облака проблесна светкавица, която го удари болезнено. Водата падна на пода с великолепен плясък, като наводни мраморния под и намокри както един безценен гоблен, така и достойнството на Хейгън. Новодошлият беше Райдън, когото Торн започна красноречиво да проклина, а бебешките му очи блестяха от гняв и възмущение.

— Дяволите да те вземат, Райдън — изломоти Хейгън, когато най-накрая успя да се съвземе донякъде. — Не можа ли да предупредиш? Този път щях да успея, а сега заради теб се наводни целия под!

Той излезе от локвата и започна да шляпа с голите си крака, като напразно се опитваше да ги изсуши и да запази остатъците от достойнството си. Това определено не беше лесно, като се вземе предвид, че отгоре на всичко беше и гол. Торн поглед на отново към Райдън, който в това време прекоси стаята.

— Съжалявам, Торн — засмя се гостът. — Да изчистя ли вместо теб?

— Съжалявам, Торн. Може ли да почистя вместо теб? — заимитира го Хейгън. — Сигурно можеш. Няма никой, освен мен, който да не може да направи тази магия.

Като скри усмивката си, Райдън протегна ръце над мокрия под, присви очи и промърмори няколко къси фрази. Щом водата изчезна, той вдигна рамене, погледна към Торн и повдигна извинително вежди. Домакинът не каза нищо, но го изгледа кисело, завъртя се на пети и горделиво закрачи към гардеробната. След няколко секунди, откъм отворената врата долетя тихото шумолене на скъпи платове.

— Наистина съжалявам, че те прекъснах, Торн — каза Райдън, докато се разхождаше из стаята и разглеждаше събраните там вещи. — Уенсит искаше да те помоля за една услуга.

— Сигурно не за теб, а за него.

— Хайде, недей да се цупиш. Казах, че съжалявам.

— Добре, добре. — След тези думи последва пауза, но после, макар и неохотно, Хейгън попита любопитно:

— И какво иска Уенсит?

— Иска да убедиш Съвета да обяви Морган и Маклейн за подлежащи на предизвикателство като истински дерини. Ще можеш ли?

— Подлежащи на предизвикателство като истински дерини… ти сериозно ли говориш? — последва нова пауза, след която Торн, чийто гняв явно беше отминал продължи. — Е, мога да опитам. Все пак надявам се, че Уенсит помни, че нямам това влияние, което имах преди. Миналият месец сменихме наместниците. Защо ти самият не поставиш въпроса? Ти си пълен дерини. Все още имаш правото да говориш пред Съвета, макар и вече да не си член на Вътрешния кръг.