Елитът на Дерините

Арилан се засмя, стана и тръгна с Кардиъл към вратата.

— Може би по-късно. Сега бих искал да се отдам на размишления и да се помоля. Настроението ми е твърде лошо.

— В такъв случай, желая ти успех. А ако уредиш нещата с Него — Кардиъл кимна към разпятието, което висеше над олтара, — защо не се присъединиш към мен. Няма да си лягам още, не и след всичко това.

— Може би по-късно. Лека нощ, Томас.

— Лека нощ.

Вратата се затвори зад Кардиъл и по-младият епископ погледна с въздишка надолу по пътеката между редовете с пейки. Той прекоси бавно главния кораб, взе собствената си копринена мантия, облече я и завърза виолетовите връзки около врата си, след което си сложи и епископската шапчица. Огледа параклиса отново, като че ли да си припомни всеки детайл, като се загледа малко по-дълго в главния олтар. После тръгна през напречния кораб и спря пред един по-малък, страничен олтар. Той беше без никакви украшения, като изключим парчето ленен плат и самотната свещ, която гореше пред него. Арилан обаче не се интересуваше от олтара, а се загледа в инкрустирания мраморен под, като започна да се движи кръгообразно. Лекият сърбеж, който усети, му подсказа, че е заел точната позиция.

Денис погледна още веднъж към вратата на параклиса, след което се загърна в мантията си и затвори очи.

Той каза наум необходимите думи, като си представи точно мястото, където искаше да отиде и изчезна.

Малко след това вратата на параклиса се отвори и вътре надникна Кардиъл. Той отвори уста, за да каже нещо, като очакваше да види слабата фигура на Арилан коленичила някъде из помещението, но с изненада откри, че няма кой да го чуе.

Томас се намръщи от изненада, защото не беше се отдалечил много от помещението, преди да реши да се върне, за да разкаже на колегата си за още един слух, който беше чул. Арилан беше казал, че ще се моли, а сега го нямаше.

Е, добре. Сигурно е имал предвид, че ще прави това в стаята си, а в такъв случай Кардиъл нямаше да му се натрапва. Да, сигурно така е сторил, каза си Томас. Вероятно точно в този момент е коленичил в собствената си стая. Много добре. Слухът можеше да почака до сутринта.

Но епископ Денис Арилан не беше в стаята си. Нито пък в Дхаса.

Глава шеста

… изреченията на мъдрите и гатанките им.

Притчи 1:6

Торн Хейгън, който бе дерини, се претърколи, отвори едно око и с разочарование откри, че в стаята е още тъмно. Той погледна през гладкото, бяло рамо на момичето, което лежеше до него и видя забуленото от мъгла слънце зад връх Тофел, което изпращаше бледи, червеникави лъчи към белите стени на замъка. Прозя се деликатно, след което насочи очите си към гладкото рамо до него, протегна ръка и побутна разрошената, кестенява коса. Пръстът му се плъзна по гръбнака на момичето и то се размърда чувствено и обърна към него изпълнените си с обожание очи.

— Добре ли си починахте, милорд?

Торн се усмихна, а очите му се плъзнаха по тялото и.

Момичето се казваше Мойра и наскоро беше навършила петнайсет години. Беше я намерил на пазара Кардът, когато минаваше оттам в своята обзаведена с кожи носилка, през една студена, февруарска утрин. Тя беше бездомница — измръзнала, слаба, гладна, а тъмните и очи отразяваха ужасите на нощта. Между тях се установи някакъв безмълвен контакт, защото много хора споделят едни и същи страхове. Торн се беше показал през кадифените завеси на лектиката си, беше протегнал ръка с плаха усмивка, беше я повикал с очи и тя беше дошла.

Хейгън не знаеше защо направи това. Може би защото тя му напомняше за дъщерята, която беше изгубил — гарваново черна коса, развята в сутрешната мъгла. Кара щеше да е на нейната възраст, ако беше жива. Така или иначе, той я беше повикал и тя бе дошла.

Торн тръсна глава потупа момичето по гърба и изхвърли тези мисли от ума си. Той седна и се протегна, а тя прокара пръст по голата му ръка. С похвално самообладание Хейгън задържа дланта й и поклати глава.

— Съжалявам малката, но е време да тръгваш. Съветът не чака дори и върховните дерински лордове — той се протегна и я целуна бащински по челото. — Няма да се бавя много. Защо не дойдеш пак около полунощ.

— Разбира се, милорд. — Тя стана, облече жълтата си мантия, помилва го с поглед и се отправи към вратата. — Може дори да ви поднеса една изненада.

Когато момичето излезе, Торн поклати глава, въздъхна доволно, а на лицето му заигра глупава усмивка. Той разгледа доволен тъмната стая, после стана и се отправи към вратата на гардероба. Докато вървеше промърмори някаква фраза, под носа си и небрежно махна с дясната си ръка. Свещите в стаята се запалиха, а Хейгън прокара ръка праз оредяващата си кафява коса, като се разглеждаше в огледалото.