Елитът на Дерините

До масата, под пурпурния купол, спокойно стояха трима мъже и две жени, всички, освен един, облечени в златно-виолетовите дрехи на деринския Вътрешен кръг. Единственото изключение беше Денис Арилан, който се държеше някак настрани от другите. Облеченият в черно расо и лилава, епископска мантия свещеник, кимаше от време на време, докато слушаше разговора между величествената лейди Вивиан, която стоеше от дясната му страна и напрегнатия млад мъж с бадемови очи на име Тирсъл де Кларън.

От другата страна на масата белокос мъж с бледи, някак прозрачни ръце, водеше разговор с момиче, което беше с около половин век по-младо от него. Момичето слушаше внимателно, усмихваше се и кимаше с червенокосата си глава. Арилан сдържа прозявката си и се обърна да погледне, когато златните врати се отвориха, за да пропуснат Торн Хейгън.

Торн беше разтревожен. Обикновено руменото му лице, сега беше бледо, като се изключат двете яркочервени петна на пълните му бузи. Той отклони поглед, когато видя, че Арилан го гледа и прекоси бързо стаята, за да се включи в разговора на стареца и момичето, от другата страна на масата. Хейгън бързо се успокои и лицето му си възвърна нормалното, обезоръжаващо изражение. Арилан обаче успя да забележи, как новодошлият тайно изтри потните си длани в бедрата си, а също и че ръцете на Хейгън трепереха, когато той ги скри в ръкавите си. Денис се завъртя и се престори на заслушан в разговора, който се водеше до него, като постави на лицето си изражение на безразличие. Но мозъкът му съвсем не беше зает с това да проследява историята, която лейди Вивиан разказваше.

Нещо беше нарушило спокойствието на Торн тази вечер, но какво? Със сигурност причината не беше в някой човек. А ако ставаше дума за дерини, то точно на това място Хейгън беше в пълна безопасност. В рамките на тази зала, нито един дерини не можеше да използва силата си. Никой не можеше да бъде подложен на магия тук, освен ако той самият и болшинството от присъстващите не дадяха съгласието си. Тази предпазна мярка беше подсигурена с кръвната клетва на всеки един, която се подновяваше всеки път при приемането на нов член. На това място нямаше никаква опасност за Торн Хейгън.

Арилан се усмихна леко и прокара пръсти по студеното гладко злато, което разделяше масата на части.

Разбира се, имаше и друга възможност. Рано или късно Торн трябваше да напусне залата на Съвета. А навън имаше дерини, които не бяха свързани със Съвета и не признаваха неговата власт. Те едва ли щяха да се съобразяват с поста, който заемаше Хейгън. Както в миналото, така и днес, имаше дерини отстъпници като Люис ал Норфал, Райдън от Истмарч, Ролф Макферсън, които се противопоставяха на Съвета или бяха изключени от него, или пък открито се бунтуваха срещу властта му. Дали някой от тях не беше изплашил Торн? Нима имаше заговор срещу Съвета?

Арилан погледна отново към Хейгън и с усилие сдържа усмивката си, щом осъзна, че всичко това са само голи подозрения. Сигурно Торн просто имаше проблеми с поредната си любовница или се беше карал с управителя на замъка си. Всичко беше възможно.

Арилан дочу тих шум зад себе си, обърна се и съзря последните двама членове на Съвета да преминават през вратата. И двамата държаха в ръце жезлите, които символизираха ранга на наместник. Барет Де Лейни, по-старшият от двамата и председател на Съвета за тази вечер, беше впечатляващ човек. Той имаше великолепно изваяно лице, на което проблясваха смарагдовите му очи. Беше красив, макар и напълно плешив. Дори Стефан Корам с преждевременно побелялата си коса и увереността, която излъчваше, не можеше да се сравнява с впечатлението, което правеше Барет.

Корам поведе Де Лейни към креслото между Ларън и Тирсъл, след което зае своето място от другата страна на масата. Двамата оставиха жезлите си, после Корам протегна ръце настрани, като дланта на едната беше обърната надолу, а другата нагоре. Останалите последваха примера му, като дланта на всеки един беше положена в тази на съседа. Стефан прочисти гърло и заговори:

— Внимание, господа и дами. Внимавайте и се приближете. Вслушайте се в думите на Учителя. Нека всички станем едно в Духа на Светото писание.

Барет наведе глава за момент, след което повдигна смарагдовите си очи нагоре и погледна към кристалната сфера, която висеше от купола на дълга златна верига. Сферата затрептя леко в неподвижния и тих въздух, а Де Лейни заговори ниско и плавно думите на древния дерински ритуал:

— Сега ние се срещнахме. Сега ние сме едно в Светлината. Помнете миналото. Ние никога няма да поемем отново по тази пътека. — Той замълча за момент и вече на обикновения език изрече — Така да бъде.

— Да бъде.

Осемте заеха с тихо шумолене местата си, а някои шепнешком коментираха помежду си. Барет също седна, като постави ръце на облегалките на креслото и се приготви да открие заседанието. Преди да успее да каже нещо, слабият, побелял мъж до него се изкашля и заговори пръв. Това беше Ларън ал Пардис, шестнадесетият барон Пардис. Той каза с тъжно изражение на лицето: