Елитът на Дерините

В Ренгарт обаче нямаше никой; само неколцина селяни, които му казаха, че армията се е отправила на север преди пет дни. Той продължи нататък докато тучните ливади на Коруин отстъпиха пред голите, смълчани степи на Истмарч. Но вместо армия, откри само следи от свирепа битка; ужасени хора, криещи се в останките на оплячкосани и изгорени градове; и труповете на коне и хора с емблемите на рода Маклейн, гниещи непогребани под слънцето.

Разпитваше всички онези, които имаха смелостта да излязат от укритията си. Да, армията на херцога бе минала оттам. Бяха се срещнали с друга армия, която изглеждала съюзническа в началото. Предводителите се здрависали, когато се срещнали.

После започнало клането. Един твърдеше, че забелязал жълто-зеленото знаме на лорд Макантър, владетел на северните покрайнини, който често гостуваше на Ян Хауел, мъртвия господар на Истмарч. Друг спореше, че знамената били с кралско синьо и бяло — цветовете на графа на Марли.

Но който и да е бил главнокомандващият на противниковата войска, дружините на херцога бяха избити до крак, а оцелелите — отведени като пленници. Когато победителите се изтегляли неколцина забелязали черно-бели знамена с емблемата на скачащ елен — знака на Фурстан. Всичко говореше за предателство.

Кървавата пътека свършваше преди Линдред. Дери пристигна призори и откри армията на Бран Корис разположена на стан в началото на голямото дефиле на Кардоса. Знаеше, че трябва да доложи за това, което узна и да се измъкне докато още може, но разбираше, че няма да успее да се свърже мисловно с Морган до късно през нощта. Освен това се надяваше да научи още неща.

Дери продължи да се промъква из околността и да запаметява разположението и числеността на войската. Очевидно Бран Корис бе сключил съюза си с Уенсит от Торънт в самото навечерие на войната, преди не повече от седмица. Неизвестни оставаха мрачните обещания, с които го бяха изкушили, неща твърде ужасни, за да може човек да разсъждава за тях спокойно. Дори хората на Бран избягваха да говорят за това, макар че и тях ги привличаха обещаната слава и богатства, които Уенсит щедро сипеше на думи.

Целта на Дери в момента бе да остане незабелязан до вечерта, за да може да предаде съобщението на Морган. Само да не попаднеше в капан преди залез-слънце, после щеше лесно да се остави на странния дерински сън, чрез който той и господаря му можеха да разговарят дори на такова разстояние. Кралят трябваше да знае за предателството на Бран, преди да е станало късно. А и съдбата на херцог Джеърд и остатъка от армията му оставаше загадка.

Дери навлезе под сянката на дърветата и почти стигна до мястото, където остави коня си, когато се чу лекия пукот на съчка. Дери замръзна на място, ръката му плавно се прокрадна към дръжката на широкия му меч, но не последва нищо. Почти се успокои, приписвайки шума на напрегнатите си нерви, когато конят изпръхтя някъде пред него. Нима животното го бе подушило?

Невъзможно, вятърът духаше към него. Всички признаци за засада бяха налице.

В ляво се разнесе тихо шумолене и всички подозрения се оправдаха. Но нямаше да успее да избяга без кон. Налагаше се да продължи. Това бе единствената възможност.

С ръка поставена небрежно върху меча той закрачи към коня си, без да прави каквито и да е опити да се крие. Точно както очакваше, на поляната го чакаха трима войника. Вероятно имаше и други, които обаче не се виждаха, може би дори стрелци с лъкове, насочени в гърба му. Трябваше да се държи напълно естествено.

— Нещо да търсите? — заинтересува се Дери спирайки на няколко метра от групата.

— От коя част си войнико? — попита първият от тримата. Тонът му бе служебно спокоен, но в начина, по който държеше палците си в колана имаше нещо заплашително. Този зад него обаче беше открито враждебен — гледаше го мръсно и си играеше с ножницата на меча си.

Дери се усмихна невинно и разтвори ръце в знак на подчинение.

— Пети, разбира се — стреля той на посоки като изчисли, че има поне осем конни отряда в армията на Бран. — И що питате?

— Грешиш — обади се третият като го огледа изпитателно и също се хвана за меча. — Пети носят жълти жакети, а твоят е кафяв. Кой е командирът ти?

— Е, господа — зауспокоява ги Дери докато измерваше разстоянието до коня си — Що да си създаваме проблеми?

— Ти вече си имащ проблем, пиленце — отвърна първият, без да променя позата си — Кажи само доброволно ли ще тръгнеш с нас, или не?

— Ами, мисля си, че не!

Мечът изскочи със съсък от ножницата на Дери и като запокити шлема си в лицето на първия, посече застаналия зад него войник. Едва успя да измъкне острието на меча си от тялото на убития, когато върху му връхлетяха другите двама. Скоро на поляната се появиха още неколцина и Дери разбра, че е попаднал в капан. Трябваше незабавно да избяга, преди да е станало твърде късно.