Елитът на Дерините

Той разчисти сламата докато откри цепнатина в пода, където можеше да закрепи камата с острието нагоре. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че никой няма да му попречи да извърши онова, което замисляше. После легна по корем и стисна камата с две ръце.

Самоубийство. Нещо немислимо за човек като него, който вярваше в Бога на Войнстващата църква. За вярващия самоубийството бе смъртен грях, обричащ душата на вечните адски мъки.

Но има и по-лоши неща от ада, мислеше си той. Да предадеш себе си, приятелите си. А друг начин нямаше. Изправи се срещу Властелина на Торънт и не устоя. Никой не можеше да обвинява за това. И Морган — нали високият генерал-дерини спаси живота му повече от веднъж, измъкна го от ноктите на смъртта като рискува собствения си живот. Нима Дери би отказал да стори същото за него сега?

Хвана камата за острието и се вторачи в нея докато през ума му минаха десетки молитви от детските му дни. Те нямаше да му помогнат сега. Дери докосна острието с устни и постави дръжката в цепнатината на пода. Бог щеше да го разбере. Вярата му в Неговата милост му даде сили да действа.

Дери се опря на лакти над острието, което се издигаше от пода като сребърен пламък.

Нямаше да отнеме много време. Ръцете му щяха да отмалеят след няколко минути и тялото му да рухне върху блестящата стомана. Дори Уенсит не можеше да спре това.

Ръцете му почнаха да треперят и той затвори очи. Спомни си как преди години двамата с Морган яздеха и се смееха през Кандорските поля. Спомни си битките и бързите коне, момичетата, с които се бе въргалял из сеното на бащините си обори, първия си лов за елени.

После се отпусна с цялата си тежест надолу.

Глава двадесета

Господ ме предаде в ръцете на ония, срещу които не мога да стоя.

Плачът на Еремия 1:14

Паника! Не можеше да направи това!

Когато острието докосна болезнено гърдите на Дери, ръцете му се втвърдиха и блъснаха тялото нагоре и встрани от смъртоносната заплаха. С отчаян вик той измъкна камата от пода и се опита да си пререже гърлото или поне вените. Без успех. Не можеше да го направи. Сякаш невидими ръце отклоняваха острието встрани.

Уенсит! Уенсит бе прав! Вече не можеше дори да се самоубие!

Дери се хвърли по лице на пода и заплака на глас. Сълзите се стичаха по страните му, раните му горяха, а главата му звънеше. Все още стискаше камата в ръка и взе да я забива в сламата с ярост и отчаяние. Постепенно риданията стихнаха и всичко му стана безразлично. Ужасът от безизходното положение остана като бяло петно в съзнанието му.

Някакъв спомен. Или само сън. Стори му се, че бе изгубил съзнание за няколко минути преди леко докосване да го върне към действителността. Той премигна и потрепери, защото реши, че Уенсит е дошъл отново да го изтезава, но ръката на непознатия не му причини болка. Когато Дери събра смелост да погледне, откри, че над него се е надвесил мъж в сиво монашеско расо и го гледа загрижено. Разбра, че не се бои от него, въпреки че логиката му говореше обратното.

Отвори уста да попита кой е, но непознатият поклати глава и сложи пръст на устните му, за да му попречи да говори. Очите му излъчваха странно сребристо сияние в сянката на монашеската му качулка; Дери почувства, че е виждал някъде това лице, но не можеше да си спомни кога или къде. После видението се замъгли и той помисли, че отново ще изгуби съзнание.

Смътно усещаше как ръцете на непознатия се плъзгат над раните му и изсмукват болката от тях, но не успя да фокусира отново погледа си. Човекът докосна дясната му ръка и му се стори, че възкликна от учудване, когато съзря пръстена на показалеца. После се изправи и Дери си помисли дали наистина вижда светлия ореол около главата му или е просто плод на въображението. Реши, че това не го интересува особено.

Човекът се отправи към вратата и за последен път го погледна по много странен начин. Вратата се затвори след него и Дери помисли, че сивата дреха на непознатия има необикновен синкав оттенък и че нещо по-тъмно стои под общия светъл фон. Случило се бе нещо необяснимо, което бе свързано по някакъв начин с положението му тук.

Дери обаче не бе в състояние да разсъждава. Главата му се отпусна върху сламата и блажената забрава го погълна. Скоро заспа.

Естествено Дери нямаше как да знае, че в този момент армията на Келсън се придвижва към равнината Линдрет. Келсън бързаше да стигне до заплануваното място преди мръква не и отрядите му маршируваха от най-ранно утро. Пред тях бяха изпратени многобройни разузнавателни патрули, за да проучат местността и евентуалните опасности скрити напред. Не откриха нищо особено преди да стигнат на три часа път от Кардоса. Едва тогава се получиха първите обезпокоителни сведения.