Елитът на Дерините

— Епископе, имате дарбата да задавате въпроси, на които не мога да отговоря. Как ще се отрази това на всички ни? Знаете ли какво ме тревожи най-много?

Арилан поклати глава, а Дънкан го погледна с очакване.

— Ами, — започна тихо Морган — това тук са само мъртви тела. Може да са всякакви, дори загинали войници от Торънт преоблечени в униформите на Касан, макар и да не ми се вярва. Обаче… — Морган замълча, преди да продължи — някъде, някой знае кои са тези хора. Телата им са тук, но главите са на друго място. И се чудя какво ще направят войниците ни, когато се натъкнат на тези глави.

Забавиха се с още един час докато подпалят кладите и войнишките колони отдадат последна почит на другарите си. Мълвата за клането пълзеше навсякъде и се бе разраснала до невероятни размери. Все пак армията посрещна новината спокойно. Никой вече не обсъждаше дали Уенсит от Торънт е наистина зъл. Кой нормален военачалник би осакатил така телата на противниците си, пък били те и отдавна мъртви. Кралят на Гуинид не биваше да показва милост към такъв човек. Всички знаеха, че битката на следния ден ще е шеметна и кървава.

Така походът продължи, оставяйки зад себе си две огнени клади, димът от които се виеше нагоре в небето часове наред. Нищо повече не ги забави. Може би противникът им реши, че не е нужен втори подобен спектакъл; силите трябваше да се пазят за утрешния ден. Келсън бе доволен от развитието на нещата, независимо какви бяха плановете на Уенсит. Достигнаха до целта си малко след залез-слънце. Войниците се нуждаеха от пълна почивка след изнурителния поход.

Подготовката на лагера отне около три часа. Най-сетне Келсън остана доволен от издигнатите укрепления и се оттегли да похапне. Морган, Дънкан и Нигел вече го очакваха, но и тримата се придържаха към по-общи теми, без да припомнят подробностите от изтеклия ден. Когато напълниха чашите им, Келсън се изправи и останалите го последваха.

— Господа, посвещавам този тост на победата: нека спечели правдата!

— И за краля! — добави Нигел, преди Келсън да отпие от виното си. — Да царува дълги години!

— За победата и краля! — повториха останалите и вдигнаха чаши.

Келсън се усмихна горчиво и поднесе чашата към устните си.

После се отпусна уморено в стола си и ги огледа с въздишка.

— Да бяхте наполовина така уморени, както съм аз, но няма значение. Всички вършим това, което трябва. Морган, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, принце.

Келсън кимна.

— Добре. Искам да отидеш при лейди Рикенда и да й разкажеш как мина деня, но без излишни подробности. Тя е твърде чувствителна. Предай й също, че няма да променя мнението си за нея, ако утре реши да не говори със съпруга си.

— От това, което зная за нея — обади се Дънкан — мисля, че едва ли ще се откаже от намерението си. Освен че е чувствителна, тя е и много упорита.

— Зная — усмихна се Келсън — И нямам нищо против, особено, когато упоритостта й е в интерес на Короната. Морган, все пак се опитай да я разубедиш предвид онова, на което се натъкнахме. При тези обстоятелства не мога да искам от нея помощ. Мисля, че сбърках дето й позволих да дойде.

— Ще направя всичко възможно, принце — поклони се Морган.

— Благодаря. Сега, Нигел, бих те помолил да дойдеш с мен да огледаме укрепленията от северната страна. Не съм сигурен дали са достатъчни и искам да чуя мнението ти.

След като Келсън излезе, Морган се почувства едновременно доволен и раздразнен от молбата на краля. Не беше сигурен дали иска да види отново Рикенда след миналата нощ в Дхаса. Усещаше, че някаква част от него иска да я види отново, но предпазливостта и чувството за чест го съветваха да стои на разстояние. Не можеше да си позволи да се обвърже емоционално със съпругата на друг, особено ако на следващия ден му се наложеше да го убие.

Сега обаче обстоятелствата го принуждаваха. Заповедта дойде от самия крал и трябваше да се подчини. Почувства някаква странна радост, сякаш кралското нареждане отменяше всички морални прегради, които не му позволяваха да се срещне с Рикенда. Прекоси лагера докато стигна до палатката на Кардиъл. Епископът бе излязъл, вероятно бе тръгнал заедно с Уорън и Арилан на проверка. Рикенда обаче бе вътре и меката светлина на свещта огряваше помещението. Морган преглътна притеснено и пристъпи напред.

— Милейди графиньо? — повика я тихо той.

Прошумоля плат и някакъв строен силует се появи във входа на палатката. Сърцето му спря за миг преди да установи, че жената на входа не е графинята, а една от милосърдните сестри.

— Добър вечер, Ваша Светлост — прошепна тя и наклони глава. — Нейно Превъзходителство е вътре и слага младия господар да спи. Искате ли да я видите?

— Да, ако може. Кралят ми нареди да й предам нещо.

— Ще й кажа, милорд. Почакайте минутка само.

Жената изчезна във вътрешността, а Морган впери поглед в тъмнината извън кръга на факлите. След малко се чуха леки стъпки и на вратата се появи лейди Рикенда. Бялата й рокля очертаваше стройното й тяло, а огнената й коса падаше свободно върху небесносиньо наметало. Държеше сребърен свещник с една-единствена свещ на него.