Елитът на Дерините

Рикенда го погледна право в очите, без да трепне. Годежният й пръстен блестеше в светлината на свещта.

— Съжалявам, не трябваше да изливам негодуванието си върху вас. Нито пък кралят ми е виновен с нещо. — Гласът й звучеше твърдо. — Колкото до Бран, не знам дали сте прави или не. Дано наистина да не е обмислял предварително предателството си. Все пак той беше… е амбициозен. Дори нашата женитба бе до голяма степен начин да присъедини към Марли родовите ни имоти. Но той бе добър баща, ако не любящ съпруг. Той обича искрено Брендан, дори женитбата ни да е била изцяло по сметка. Но дори и в това не съм сигурна, смятам, че с годините той ме заобича по свой начин. Макар че след днешния ден това едва ли има особено значение.

— Значи смятате, че вече не бихте могла да му въздействате по никакъв начин? — попита тихо Морган, който не искаше да се задълбават по навътре в личните им отношения с Бран.

Рикенда сви рамене.

— Не мога да кажа, милорд. Щом е бил съгласен със станалото днес, то думите ми няма да имат никакво значение. Може би само заради Брендан. Все още искам да се опитам, стига кралят да разреши.

— Това е излишен риск, милейди.

— Може би. Но всеки от нас е длъжен да играе отредената му роля. Моята е да съм жена на предател и да прося милост за живота му. И не мога да очаквам от краля да жертва цели армии заради мен. Когато всичко свърши, ние с Брендан ще наследим само името на предателя, независимо кой спечели битката. Лошо е да носиш такова име, нали?

— Невинаги, не — промърмори Морган.

Рикенда се облегна назад и го погледна.

— Ами вие, Ваша Светлост. Какво се надявате да спечелите от всичко това? Владеете обширни земи и богатства, кралят ви обича; защо залагате всичко на сляпата случайност? Ако Гуинид загуби войната, вие няма да се отървете. Известно е, че Уенсит няма да търпи противник с деринска кръв в земите си. Такъв човек винаги ще представлява заплаха за властта му.

Морган сведе глава и заразглежда върховете на прашните си ботуши.

— Не съм сигурен, че мога да ви отговоря, милейди. Както вие несъмнено знаете, цял живот съм се ползвал с репутацията на бунтовник. Никога не съм крил кръвта си на дерини. Използвах открито силата си, за да помогна на Брайън да запази престола си преди повече от петнадесет години. Оттогава моята негласна цел е винаги да демонстрирам силата си пред очите на хората и да се надявам, че един ден всички дерини ще са така свободни, както съм и аз. Но дори и в това има някаква ирония, защото аз, най-свободният от дерините, трябва да се ограничавам заради интересите си.

— Но все пак използвате силата си, нали?

— Понякога — махна с ръка той, — но трябва да призная, че това ми носи повече неприятности, отколкото удовлетворение. Този разрив между мен и архиепископите води началото си още от коронацията на Келсън и по-късно при Свети Торин. Ако магията не съществуваше, сега всички щяхме да сме си по домовете и да спим спокойно.

— Може би — рече тя отсечено — И все пак, ако бе така, сега Келсън нямаше да е крал. И се съмнявам вие и останалите като вас да могат да прекарват спокойно нощите си.

Морган се изхили, но Рикенда не се усмихна в отговор.

— Простете ми, милейди, но твърде рядко се срещам с хора, които да не са предубедени към мен, че просто не зная как да се държа. Повечето дори не могат да разберат как си позволявам да призная нещата, които съм извършил. Понякога и аз самият не се разбирам. Но се свиква.

— Но защо? Срамувате ли се от делата си?

Морган я погледна изненадано.

— Не, никога. И ако се върна назад във времето, пак така ще постъпвам. Но след като това не е възможно, проблемът е по-скоро философски, нали?

— Може би. Но не смятате ли, че бъдещите решения, трябва да са почерпени от миналия опит?

— Логиката ви е безпогрешна, Милейди — призна неохотно Морган. — Но проблемът е по-сложен, отколкото можете да си представите. Ние, дерините, сме по-различни от останалите хора, може би сте открила това и сама.

— Толкова ли много различни?

Рикенда му се усмихна много особено и се обърна настрани. Профилът й се очертаваше в златно на светлината на свещта. Миг по-късно тя го погледна с непроницаемо изражение и попита:

— Милорд, мога ли да ви направя едно признание?

— Не съм ваш изповедник, милейди — отвърна меко Морган.

Рикенда пристъпи към него с все така непроницаемо изражение.

— Благодаря на съдбата, че не сте ми изповедник, милорд. Защото ако бяхте, никога не бих се осмелила да ви кажа онова, което ще узнаете сега. Между нас двамата съществува нещо, което ни свързва, милорд. Съдбата, случайността, ако щете Божията воля, макар и да смятам… о, недейте да ме гледате така.

Морган застина при първите й думи и сега само я зяпаше изумено. Рикенда му говореше неща, за които му се струваше, че не трябва дори да се мисли. Реши, че е овладял емоциите си изцяло, а сега Рикенда ги отвързваше като необуздан ураган.

Той се извърна настрани, за да възстанови душевното си равновесие.