Елитът на Дерините

— Милейди, ние не бива… Аз… Милейди, преди години вие сте се врекла във вярност на един човек, родили сте му син. Той все още е жив. Независимо от чувствата, които сте споделяли с него или не, вие все още сте… Рикенда, утре може да ми се наложи да убия съпруга ви. Това нищо ли не означава за вас?

Гласът й бе като тих повей в сумрачната стая.

— Бран е предател и трябва да умре; разбирам това. Ще скърбя за доброто у него, а имаше такова. И ще скърбя, защото синът ми ще расне без баща. Но ако съдбата, насочи меча или силата ви утре, и вие го убиете, не ще ви мразя за това. Как бих могла? Вие сте сърцето ми.

— Господи Исусе, не бива да говорите така — простена Морган и затвори очи, за да не я гледа. — Ние не трябва, не можем да се осмелим дори…

— О, трябва ли да ви го казвам буква по буква? — прошепна тя и пое ръката му, за да я прекара по устните си.

Морган подскочи при докосването й и се наведе към нея, когато тя взе и другата му ръка. В същия миг около телата им избухна ярък пламък и съзнанията им се сляха в едно!

Рикенда бе дерини! Дерини в цялата сила на древната си кръв дошла във вените и от властелините на първите кралства. Дерини в огъня на младостта човешка, с непокварената гордост на расата си, без сянката на вина и скръб. В този момент на огнения им съюз, Морган бе изпълнен с такова усещане за пълнота и удивление, че разбра с всяка фибра на тялото си, че е открил онази своя половина, която е търсил през целия си живот. Каквото и да се случеше утре, и до края на дните му, щеше да устои, стига тази благословена жена да е с него.

Вечността изтече помежду им и най-сетне я погледна отново с очи, а не с разум. Отстъпи назад и пусна ръцете й. Дълго я гледа и с безразличие си мислеше дали сестрата в другата стая е заспала. Действителността се завърна с всичките си проблеми и тревоги.

— Това, което стана ще направи утрешния ден непоносимо бреме за мен, знаеш го, нали? Поех отговорности дълго преди да узная общата ни истина. Та и аз бях един от онези, които сринаха лавината върху ни.

— Значи съм ти дала още нещо, за което да се биеш — прошепна тя.

— Да. Но ако утре убия Бран или стана причина за смъртта му, тогава какво?

— И двамата ще знаем, че си го убил, защото тъй е трябвало, ако се стигне до там.

— Ще знаем ли?

Преди да успее да му отговори, отвън се чуха стъпки на войници и тихи гласове. Морган трепна и отметна встрани входа на палатката, за да види кой идва. В тъмнината се очерта фигурата на Дънкан, явно нещо не бе наред.

— Какво има — попита Морган и излезе отвън, за да му попречи да погледне във вътрешността на палатката.

Дънкан се окашля притеснено и каза:

— Съжалявам, че те безпокоя, но те търсих в палатката ти и не те намерих. Келсън иска да ти покаже нещо.

— Идвам веднага.

Обърна се назад и срещна очите на Рикенда. Думите бяха излишни. Поклони се леко и последва братовчед си.

— Съжалявам, ако съм се забавил повече от необходимото. Какъв е проблема?

Гласът на Дънкан бе подчертано безразличен, за да не засегне с нещо мястото, където откри братовчед си.

— Не съм сигурен. Надяваме се ти да ни кажеш. Изглежда, че хората на Уенсит строят нещо.

— Строят нещо? — Морган за малко не пропусна да отговори на поздрава на двама войника, когато се извъртя към Дънкан. Онзи сви рамене.

— Ела. Най-добре се чува оттам.

Когато навлязоха в най-северния сектор на лагера, един от стражите се приближи към тях и им направи знак да го последват. Пропълзяха последните няколко метра по корем. На върха на укреплението завариха Келсън, Нигел и неколцина разузнавачи легнали ниско долу. Стражевите огньове на неприятеля заемаха цялата равнина на север. В далечината се виждаха осветените кули на завладяната Кардоса.

Морган не им обърна особено внимание. Легна до Келсън и го смуши в ребрата.

— Какво разправя Дънкан, че строели нещо? — прошепна той. Келсън кимна по посока на вражеския лагер.

— Слушай, едва се чува, но вятърът донася някой звук от време на време. На какво ти прилича?

Морган замълча. Използва част от вродената си сила, за да изтъни слуха си, но в началото не чу нищо друго, освен обичайните за един военен лагер шумове. Цвилене на коне и виковете на стражите, когато патрулите се сменяха, дрънкане на оръжие и приглушени разговори.

После долови нещо различно, идваше от много голямо разстояние и Морган наведе глава, за да чува по-добре. Обърна се към Келсън с озадачен вид.

— Прав си. Сякаш някой кове дърво. Понякога се чува и дрънчене на стомана.

— Така решихме и ние — отвърна Келсън и впери поглед в нощта.

— Следващият въпрос е какво строи Уенсит? Какво прави с тези брадви и чукове посред нощ? И защо?

Глава двадесет и първа

Свика против мене събор, за да смаже младежите ми.

Плачът на Еремия 1:15