Фурията на Академа

– Тави ми разказа за кроача – изрече замислено Бърнард. – Този слой, заради който Восъчната гора е получила името си. Те разнасят това вещество из цялата долина.

Дорога изсумтя и кимна.

– Гнездото, което хората ми унищожиха, също беше пълно с кроач.

Амара се замисли и се намръщи.

– Напълно е възможно този кроач да не е като пчелния восък – каза тя. – Да не е нещо, което те използват само за строителство, Дорога. Тави ми е разказвал, че восъчните паяци пазят кроача от разкъсване. Вярно ли е?

Дорога кимна.

– Ние ги наричаме Пазители на тишината. Само най-леките от нашия народ могат да вървят по кроача, без да го разкъсат.

– В това има смисъл – каза Амара. – Ако кроачът съдържа нещо, което е необходимо за оцеляването им... – Тя поклати глава. – Кога се е появила Восъчната гора в долината?

Бърнард сви рамене.

– Когато дойдох в Калдерон, някой ми каза, че тя е тук много отдавна.

Дорога кимна в знак на съгласие.

– Дядо ми е ходил в нея още когато е бил дете.

– Но тези паяци, или пазители – те появявали ли са се някъде другаде?

– Никога – отговори Дорога уверено. – Само в долината.

Амара погледна към един от мъртвите ворди.

– Значи, не са можели да я напуснат. Тези твари са бързи и агресивни. Нещо трябва да ги е задържало на едно място. Те се нуждаят от място с кроач, за да оцелеят.

– Ако е така – отбеляза Бърнард, – защо сега са започнали да се разпространяват? Те са били на едно място години наред.

Дорога остави крака на Уокър на земята и тихо каза:

– Нещо се е променило.

– Но какво? – попита Амара.

– Нещо се е пробудило – рече Дорога. – Тави и моето кут... и Кайтай са събудили нещо, живеещо насред кроача

. То ги преследваше, когато избягаха от там. Аз хвърлих камък върху него.

– Ако се вярва на думите на Тави – каза Бернард, – този камък е бил с големината на пони.

Дорога сви рамене.

– Хвърлих го върху тварта, която ги преследваше. Уцелих. Тварта избяга. Пазителите си отидоха с нея. Те я защитаваха.

– А виждал ли си я по-рано? – попита Амара.

– Никога – отвърна Дорога.

– Можеш ли да я опишеш?

Дорога се замисли. После кимна към един от убитите ворди.

– Прилича на тези. Но не е същата. По-дълга. По-тънка. И изглежда странно. Сякаш още не е успяла да стане такава, каквото трябва да бъде.

– Дорога, твоят народ е провеждал това съревнование години наред – каза Бърнард. – Как са могли точно Тави и Кайтай да събудят тази твар?

– Може и да не сте забелязали – изрече Дорога безизразно, – но Тави е способен на големи дела.

– Тоест? – попита Бърнард, вдигайки вежди.

– Той се е сетил, че пазителите реагират на топлината. Забелязал е как реагират на разкъсванията на кроача. И тогава е запалил огън.

Бърнард примигна.

– Тави... е запалил Восъчната гора?

– Пропуснал е да разкаже за това?

– Да – отвърна Бърнард.

– Тварта ухапа Кайтай. Отрови я. Тави вече излизаше. Но се върна за нея. Бяха изпратени да донесат гъба, която расте само там. Силно средство против отрови и болести. Всеки имаше по парче. Тави даде своето на Кайтай, за да я спаси от отровата. Макар да знаеше, че това ще му струва победата. И живота. – Дорога поклати глава. – Той я спаси. И затова убих Атсурак в битката, Бърнард. Защото момчето спаси моята Кайтай. Това беше смела постъпка.

– Тави е направил това? – попита Бърнард.

– И тази част ли е пропуснал да разкаже?

– Той... той има навика да поукрасява нещата, когато разказва – каза Бърнард. – Но не описа своята роля в събитията толкова драматично.

– Дорога – попита Амара, – щом Тави се е отказал от победата, за да спаси дъщеря ти, как е могъл да спечели изпитанието?

Дорога сви рамене.

– Кайтай му даде своята гъба в знак на почит пред смелостта му. И саможертвата му. Това ѝ струваше нещо, което много силно желаеше.

– А ти пък пропусна да разкажеш тази част, а? – усмихна се Бърнард.

Амара се навъси и затвори очи, потъвайки в размисъл.

– Струва ми се, че знам какво става. – Тя отвори очи и видя, че двамата мъже я гледат. – Мисля, че Тави и Кайтай са събудили царицата на вордите. Предполагам, че по някаква причина е спяла летаргичен сън. И те някак си са успели да я разбудят.

– Може би – кимна Дорога замислено. – Първо царицата се събужда. Ражда две нови царици, по-малки. Те се разделят и тръгват да търсят нови гнезда.

– От което следва, че трябва да покрият новите места с кроач – каза Амара. – Ако искат да оцелеят.

– Можем да ги намерим! – каза Бърнард въодушевено. – Брут познава усещането от Восъчната гора. Ще може да намери нещо подобно.

– Както и Уокър – измърмори Дорога. – Неговото обоняние е по-силно от моето. Можем да ги намерим и да се бием с тях.

– Не е задължително да се бием – каза Амара. – Достатъчно ще бъде да унищожим кроача. Ако догадката ни е вярна, така, рано или късно, ще се задушат.

– Но ако си права – отбеляза Бърнард, – те ще се бият отчаяно, за да го защитят.

– Тогава трябва да знаем срещу какво ще се изправим там – кимна Амара. – Онези восъчни паяци. Колко опасни са те?

– Отровни ухапвания – отговори Дорога. – Големината им е колкото на дребен вълк. Опасни са, но не може да се сравняват с тези.