Фурията на Академа

Тави усети, че се изчервява, и погледна встрани. Лейди Плацида въздъхна.

– И двамата трябва да сте благодарни, че сте живи – каза тя. – Истинско чудо е, че стана така.

– Тави? – обади се Макс.

Гласът му беше слаб, едва доловим.

Тави веднага се обърна към приятеля си.

– Тук съм. Добре ли си?

– И по-зле съм бил – промърмори Макс.

– Максим – рече твърдо лейди Плацида. – Не трябва да говориш, докато не те пренесем в нормално легло. Дори да е в затворническа килия. Ранен си много лошо.

Макс поклати леко глава.

– Трябва да говоря с него, Ваша светлост. Моля ви. Насаме.

Лейди Плацида повдигна изненадано вежда, но кимна и се изправи. По неин сигнал огненият сокол подхвръкна във въздуха и се стопи в нищото. Тя спокойно отиде при легионерите и ги заговори.

– Тави – каза Макс, – иди в имението на сър Нед.

– Да?

Тави се наведе по-близо и сърцето му затуптя силно в синхрон с пулсиращата му глава.

– Били са нападнати пред къщата. Сър Нед е мъртъв. Както и кочияшът. Куртизанката. И главорезите.

Стомахът на Тави се сви.

– А леля Исана?

– Не я видях, Тави. Изчезнала е. Останала е кървава следа. Може би са я отвели някъде.

Той се накани да каже още нещо, но подбели очи и главата му клюмна.

Тави гледаше мълчаливо приятеля си, докато легионерите не дойдоха при него и не го понесоха към затвора. След това тръгна към имението на сър Нед, където откри, че там вече са се появили мъжете от Градския легион. Всички тела бяха подредени в редица. Леля му я нямаше сред тях.

Тя беше изчезнала. Може би я бяха отвели някъде. Може би вече беше мъртва.

Макс, единственият човек, който можеше да поддържа илюзията за силата на Гай, беше в затвора. Без неговото присъствие като двойник на Първия лорд държавата беше обречена на гражданска война, която щеше да позволи на враговете ѝ да я унищожат напълно. И причина за всичко това беше решението, взето от Тави.

Той се обърна и тръгна бавно и с усилие по улицата към Цитаделата. Трябваше да разкаже на Килиан за случилото се.

Защото нямаше какво друго да направи нито за семейството си, нито за приятеля си, нито за своя господар.

Глава 25

Амара се събуди, усещайки как нещо дребно я докосва по ходилото. Тя го изрита, каквото и да беше то, и чу тихо шумолене по пода. Мишка или плъх. Холтът беше пълен с тях, колкото и котки и фурии да използваха срещу им. Тя се надигна и разтърка лицето си с ръце.

Голямата зала на холтърската къща беше пълна с ранени. Някой беше успял да разпали огнищата, намиращи се в противоположните краища на залата, на двете врати бяха застанали стражи. Амара се надигна и се протегна. Заоглежда залата, докато не откри Бърнард, който беше застанал при една от вратите и тихо обсъждаше нещо с Джиралди. Тя тръгна през залата към тях, заобикаляйки налягалите по пода и спящи ранени.

– Графиньо – каза Бърнард и учтиво склони глава. – Трябва да си почиваш.

– Добре съм – отвърна тя. – Колко време спах?

– Около два часа – отговори Джиралди, почтително докосвайки с пръст ръба на шлема си. – Видях ви в двора. Не беше зле, като за... ъъъ....

– За жена? – попита Амара лукаво.

Джиралди изсумтя.

– За цивилно лице – отвърна той надменно.

Бърнард тихо се изсмя.

– Оцелелите? – попита Амара.

Бърнард кимна към едно по-тъмно място насред залата, където бяха повечето носилки.

– Спят.

– А мъжете?

Бърнард посочи тежките бурета покрай стената, изправени и подсушени.

– Лечителите вдигнаха мнозина ранени на крака, за да могат да се бият, но без Хармон не успяхме да излекуваме онези, които са пострадали сериозно. Има твърде много счупени кости, а призователите на вода са недостатъчно. А някои от лошо ранените...

Бърнард поклати глава.

– Загубихме ли още хора?

Той кимна.

– Четирима умряха. Не можахме да направим нищо за тях. Двама от тримата лечители също са ранени. Ето защо възможностите им са ограничени. Работата е твърде много, не достигат хора.

– Рицарите ни?

– Отпочиват – рече Бърнард, отново кимайки към носилките. – Искам да се възстановят от сутрешните събития колкото се може по-бързо.

Джиралди изсумтя.

– Кажи истината, Бърнард. Просто ти доставя удоволствие да караш пехотата да се сражава без отдих.

– Вярно е – отвърна Бърнард мрачно. – Но този път е просто щастливо съвпадение.

Амара не можа да сдържи усмивката си.

– Центурион – каза тя, – дали ще можете да ми намерите нещо за ядене?

– Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Джиралди се удари с юмрук по нагръдника и тръгна към по-близкото огнище и масата с провизии до него.

Бърнард погледна подир отдалечаващия се центурион. Амара скръсти ръце на гърдите си, облегна се на касата на вратата и погледна към страховития двор, облян от лъчите на късното следобедно слънце. Гледката заплашваше да завихри в нея циклон от страх, гняв и вина и Амара се принуди да затвори за малко очи, за да успее да се овладее.

– Какво ще правим, Бърнард?

Едрият мъж погледна навъсено към двора, а след миг Амара отвори очи и започна да изучава чертите на лицето му. Бърнард изглеждаше изтощен и потиснат, а когато заговори, гласът му беше натежал от чувство за вина.