Фурията на Академа

– Не съм сигурен – каза той най-накрая. – Тъкмо успяхме да обезопасим холта и да се погрижим за ранените.

Амара погледна отново към двора. Легионерите бяха събрали телата на загиналите край външната стена и те лежаха там, пок­рити със собствените си наметала. Над тях кръжаха врани, някои от тях се осмеляваха да се спуснат по краищата на купчините от пок­рити тела, но повече проявяваха интерес към останалите навън човешки останки.

Амара положи длан върху ръката на Бърнард.

– Те знаеха какво рискуват – каза тя тихо.

– И разчитаха на водача си – отвърна Бърнард.

– Никой не би могъл да предвиди такъв развой на събитията, Бърнард. Не можеш да се обвиняваш за това, което се случи.

– Мога – възрази тихо Бърнард. – Както и лорд Рива, и Негово Величество. Трябваше да съм по-предпазлив. Да изчакам подкреп­ленията.

– Нямахме време – каза Амара, стискайки го за китката. – Бърнард, все още нямаме време, ако Дорога е прав. Трябва да решим как да действаме.

– А ако сгрешим? – попита Бърнард. – Ако това доведе до още жертви?

Амара въздъхна дълбоко и отговори тихо и меко:

– Дори и да стане така. Дори и всички да загинат. Дори и ти. Дори и аз. Ние сме тук, за да защитим държавата. Между тези земи и Рива живеят десетки хиляди души. Ако тези ворди могат да се разпространяват толкова бързо, колкото смята Дорога, животът на всички тези хора е в нашите ръце. Това, което направим през следващите няколко часа, може да ги спаси.

– Или да ги убие – добави Бърнард.

– Нищо ли да не правим? – попита Амара. – Ще е все едно ние сме им прерязали гърлата.

Бърнард я изгледа, а после затвори очи.

– Права си, разбира се – каза той. – Ще се изправим срещу тях. Ще се бием.

Амара кимна.

– Добре.

– Но няма как да се бия с нещо, което не мога да намеря – рече Бърнард. – Не знаем къде са те. Тези твари веднъж ни хванаха в капан. Бихме били най-големите глупаци, ако отново ги атакуваме на сляпо. Ще дадем напразно нови жертви.

Амара се намръщи.

– Съгласна съм.

Бърнард кимна.

– Тогава въпросът е следният. Искаме да ги намерим и да нанесем удар. Каква трябва да бъде следващата ни стъпка?

– Това е лесната част – отвърна Амара. – Ще научим каквото можем за тях. – Тя огледа голямата зала. – Къде е Дорога?

– Отвън – отговори Бърнард. – Отказа да остави Уокър сам.

Амара се намръщи.

– Той е единственият, който има някакъв опит с вордите. Не можем да го подлагаме на такива рискове.

Бърнард леко се усмихна.

– Не съм сигурен, че там го заплашва по-голяма опасност, отколкото нас – тук. Уокър не изглежда впечатлен от вордите.

– Добре – кимна Амара. – Да поговорим с Дорога.

Бърнард махна на Джиралди. Центурионът се приближи с широка тенекиена чаша в ръка. Застана до входа и подаде димящата чаша на Амара. Вътре имаше от гъстата пикантна супа с месо, наричана „кръвта на легионера“. Амара му благодари с кимване, взе чашата и двамата с Бърнард излязоха, за да говорят с Дорога.

Вождът на маратите стоеше при същия ъгъл, който защитаваше по време на битката. Върху бледата му кожа имаше засъхнала кръв, което придаваше на външността му още по-голяма свирепост от обикновено. Уокър стоеше спокойно, вдигнал предния си ляв крак, а Дорога оглеждаше ходилото му.

– Дорога – повика го Амара.

Маратът изсумтя в отговор, без да вдига поглед.

– Какво правиш – попита Бърнард.

– Краката – избоботи маратът. – Трябва да се грижа за краката му. Когато си толкова едър като гарганта, краката са много важни. – Той погледна към двамата, присвивайки очи заради слънчевата светлина. – Кога ще тръгнем след тях?

Бърнард се усмихна, показвайки белите си зъби.

– А кой е казал, че ще тръгваме подире им?

Дорога изсумтя.

– Зависи – каза Амара. – Преди да вземем решение, трябва да научим колкото се може повече за тях. Какво друго можеш да ни кажеш за вордите?

Дорога приключи с прегледа на лапата. Погледна към Амара, отиде при задния крак на Уокър и го потупа с длан. Гаргантът пос­лушно вдигна лапа и Дорога се зае да я изучава.

– Вземат всеки, когото успеят. И унищожават останалите. Разпространяват се бързо. Трябва да ги избием бързо или ще умрем.

– Това вече го знаем – каза Амара.

– Добре – отвърна Дорога. – Тогава да тръгваме.

– Има още неща, за които трябва да поговорим – настоя Амара.

Дорога я погледна неразбиращо.

– Например за това – продължи Амара, – че намерих слабото им място – онези подутини на гърбовете им. Когато ги удариш, оттам започва да тече някаква зеленикава течност, те губят ориентация и умират.

Дорога кимна.

– Видях това. Мислих за него. Мисля, че те се задавят.

– Какво? – вдигна вежда Амара.

– Задавят се – повтори Дорога. Той се намръщи, сякаш търсеше подходяща дума. – Задъхват се. Задушават се. Гърчат се панически, после умират. Като риба на сухо.

– Те риби ли са? – попита Бърнард със съмнение.

– Не – поклати глава Дорога. – Може би не дишат въздух, а нещо друго, като рибите. Трябва да имат какво да дишат, иначе ще умрат. Това е зеленото нещо в подутините им.

Амара сви устни замислено.

– Защо мислиш така?

– Защото миришат на кроач. Може би го събират там.