Фурията на Академа

– Напротив – отвърна Амара. – Знаем. Те ще ни унищожат. Ние се сражавахме с тях, без да жалим сили, но те станаха още по-силни. А започнат ли да се разпръсват из страната, вече никой няма да може да ги спре. – Тя отново потрепери и нещо в нея сякаш се скъса. – Те ще ни избият. Ще дойдат за нас и ще ни избият.

– Ако изобщо се стигне дотам – отвърна Бърнард, – искам да се махнеш от тук. Можеш да отлетиш до Рива и Първия лорд.

Тя вдигна глава и го погледна със замъглените си от сълзите очи.

– Не искам да те изоставям. – Внезапно я заля вълна от паника и тя се вцепени. Толкова усърдно се беше опитвала да го отблъсне от себе си, за доброто и на двама им. Но през последните часове и минути всички мисли за дълг и лоялност бяха изгубили значението си. Гласът ѝ се снижи до шепот, тя улови погледа му и каза: – Не искам да оставам без теб.

Той се усмихна, но само с очи.

– Наистина ли?

Тя само кимна. Дишаше на пресекулки и говоренето я затрудняваше.

– Тогава недей – рече тихо той и изтри нежно с палец сълзите от бузата ѝ. – Омъжи се за мен.

Тя го погледна с разширени от изненада очи.

– Какво?

– Още сега – каза той. – Още тук.

– Полудя ли? – рече тя. – Ще сме късметлии, ако преживеем нощта.

– Ако загинем – отвърна Бърнард, – поне ще сме прекарали част от нощта заедно.

– Но... ти трябва... клетвата ти...

Той поклати глава.

– Графиньо, забрави ли, че ще сме късметлии, ако преживеем нощта? Едва ли Първият лорд ще се разсърди заради това, че двама негови васали са сключили неодобрен брак няколко часа преди да загинат в служба на държавата.

Тя с усилие сдържа смеха, който се бореше със сълзите за място в гърлото ѝ.

– Ти си луд. Би трябвало да те убия заради предложението, направено в такъв момент. Ти си безсърдечен.

Той хвана дланта ѝ в шепата си. Ръката ѝ беше толкова слаба и крехка между неговите. Пръстите му бяха толкова мазолести, топли и силни и винаги толкова нежни.

– Безсърдечен съм, графиньо, защото отдадох сърцето си на една красива млада жена.

Тя не можеше да отмести очите си от неговите.

– Но... ти не искаш... не искаш мен. Аз... никога не сме разговаряли за това, но знам, че мечтаеш за деца.

– Не знам какво ще се случи през утрешния ден – каза той. – Но знам, че искам да го видя заедно с теб, Амара.

– Ти си луд – рече тихо тя. – Още тази нощ?

– Още сега – каза той. – Прочетох закона. Дорога може да се счита за гостуващ държавен глава. Той може да ни провъзгласи за мъж и жена.

– Но ние... ние...

Тя посочи към пещерата.

– Не сме длъжни да стоим на пост – отвърна спокойно Бърнард. – А когато дойде моментът, ще се върнем към задълженията си. Планирала ли си нещо за през нощта?

– Ами... не. Очевидно не.

– Какво ще кажеш тогава, Амара? Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прехапа долната си устна, сърцето ѝ се вълнуваше, а ръцете ѝ трепереха по съвсем различни причини.

– В крайна сметка това няма да има голямо значение – прошепна тя.

– Може би – рече Бърнард. – Аз нямам намерение да умирам, Амара. Но ако това е последната ми нощ, искам да я прекарам като твой съпруг.

Тя вдигна ръка и докосна бузата му. После каза:

– Никога не съм си помисляла, че някой ще ме поиска, Бърнард. Още по-малко пък – някой като теб. С гордост приемам да стана твоя жена.

Той се усмихна с устни и поглед. Очите му грейнаха и топ­лината им стопи отчаянието, което ги беше обзело. Амара му се усмихна в отговор, с надеждата, че той ще види отражението на своята сила в очите ѝ. После го целуна бавно и нежно.

Никой от тях не забеляза, че Дорога се е завърнал, докато маратът не изсумтя.

– Така – рече той. – На мен това ми стига. Обявявам ви за съп­руг и съпруга.

Амара потрепна и погледна първо него, а после и Бърнард.

– Какво?

– Нали чу човека – каза Бърнард, изправи се и я вдигна на ръце.

Тя се накани да каже нещо, но той я целуна отново. Амара смътно усещаше, че той се движи и я отнася към малката ниша, която някой беше изсякъл в дъното на пещерата. Входът ѝ бе закрит от плащовете на легионерите, които висяха на копията им, подредени зад стена от щитове. Но най-силно тя усещаше топлината и силата на Бърнард, нежната мощ на ръцете и сърцето му. Той я целуна, съблече я и тя се притисна силно до него, студена и нетърпелива да почувства топлината му и да сподели в мрака жарта, която изгаряше сърцата им.

И за известно време смъртоносната заплаха изчезна. Изгубиха се и чакащите врагове. В мрака не ги дебнеше сигурна смърт. Съществуваха само телата им, устните, ръцете и прошепнатите думи. Макар животът ѝ да отиваше към своя край, тя все още имаше тези мигове, тази топлина, утехата и удоволствието.

Всичко бе ужасно и чудесно едновременно.

И това ѝ бе достатъчно.

Глава 36

Исана се събуди от болка и от усещането, че се задушава. Тъпа болка пулсираше в хълбока ѝ. Тя се размърда и се опита да изблъска настрани нещо меко, което я затискаше. След кратка борба успя да се измъкне. Трябваха ѝ няколко секунди, за да осъзнае, че лежи в легло, върху неудобен неравен дюшек, в сумрачна стая.