Фурията на Академа

В този миг му хрумна нещо друго. Даже с пленницата си в ръце, Варг можеше с лекота да се отърве от него. Бойните отряди на канимите често превъзхождаха дори алеранските легиони на бойното поле, освен когато алераните компенсираха скоростта на канимите, избирайки добри пътища, за да увеличат собствената си скорост и издръжливост. Но въпреки че Варг се носеше с голяма бързина, той така и не успя да се откъсне твърде напред. И когато младежът забави крачка за известно време, преднината на канима не се увеличи.

В главата на Тави се завъртяха някакви подозрения и той започна да премисля вече известните му факти. Докато тичаше по коридорите, младежът започна да оставя с ножа си резки по каменните стени при всяка пресечка, за да може да намери обратния път. Той познаваше добре тунелите край Цитаделата, но скоро Варг се спусна в една галерия, която Тави не беше проучвал, и навлезе още по-дълбоко под планината. Колкото повече се спускаха, толкова повече влага се появяваше по каменните стени.

Тави зави зад поредния ъгъл и се озова в продълговата и тясна стая. Той рязко се спря, стиснал фенера в ръка, но изведнъж някой се блъсна в него и угаси светлината.

Тави притисна гръб към най-близката стена и стисна здраво ножа си, опитвайки се да успокои дишането си, за да може да чува по-добре. Долавяше се звукът от капеща вода, която се оттичаше от градските цистерни и по подземни канали се просмукваше в планината. Не след дълго започна да различава мътна червена светлина, същата като от почти невидимите лампи в покоите на Варг. След още малко очите му се приспособиха към тъмнината и той видя безмълвната, огромна фигура на посланик Варг, която клечеше на десетина ярда пред него. Канимът бе притиснал с едната си ръка Кайтай към гърдите си и бе опрял черните нокти на другата в гърлото ѝ.

Маратската девойка изглеждаше повече ядосана, отколкото уплашена. Зелените ѝ очи проблясваха свирепо, а изражението на лицето ѝ бе студено и гордо. Но тя не се опитваше да се бори срещу далеч по-силния си противник.

Варг погледна Тави. Очите на посланика се криеха в сенките на муцуната му и гъстата му кожа. Черните му бърни се повдигнаха нагоре и оголиха кучешките му зъби.

– Тук съм – каза съвсем тихо Тави. – Какво искаше да ми покажеш?

Езикът на Варг увисна за миг от устата му и канимът изглеж­даше така, сякаш се усмихва доволно.

– Защо си мислиш така, пале?

– Нямаше нужда да измисляш толкова сложен план, за да ме убиеш. Досега да си го направил, без да си правиш труда да ме отвеждаш донякъде. Затова реших, че искаш да ми покажеш нещо. Затова отведе и Кайтай.

– И ако е така? – изръмжа Варг.

– Само си изгуби времето. Нямаше нужда да го правиш, за да ме накараш да дойда тук.

– Така ли? – попита Варг. – Помисли си, пале, наистина ли щеше да ме последваш толкова надълбоко по тунелите, само защото съм те помолил? – Канимът оголи белите си зъби. – Щеше ли да се отдалечиш толкова от събратята си, ако имаше избор?

– Сериозен довод – не възрази Тави. – Но сега вече съм тук. Пусни я.

От гърдите на Варг се разнесе ниско ръмжене.

– Пусни я, посланик – повтори Тави, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно. – Моля те.

Варг постоя така още миг, после кимна и освободи Кайтай, побутвайки я леко напред. Тя отскочи от канима и изтича при Тави.

– Добре ли си? – попита я той.

Тя измъкна своя нож от колана му, където го беше пъхнал, и се обърна към Варг с яростен поглед в очите.

– Почакай – каза ѝ Тави и положи ръка на рамото ѝ. – Не още.

Варг издаде кашлящ, ръмжащ смях.

– Самката ти е много свирепа.

Тави примигна и каза:

– Тя не ми е самка.

В същото време Кайтай произнесе:

– Аз не съм му самка.

Тави я погледна и започна да се изчервява, а Кайтай му хвърли леден поглед.

Варг отново се разсмя.

– И в двама ви има много сила. Това мога само да го уважавам.

Тави се намръщи.

– Предполагам, че ти счупи фенера ми.

Варг издаде гърлен, утвърдителен звук.

– Защо?

– Светлината – отвърна Варг. – Твърде е ярка. Те ще я видят.

Заинтригуван, Тави попита:

– Кои са те?

– Сега всички ще си скрием зъбите – каза Варг, а зъбите му продължаваха да проблясват. – Примирие. А после ще ти покажа.

Тави кимна рязко и без всякакво колебание. После прибра ножа си в канията.

– Кайтай, моля те, прибери това засега.

Позата на Варг се промени, отпусна се и устните му покриха зъбите.

– Насам.

Канимът се спря, за да вземе лампата си, малък стъклен предмет, който приличаше на бутилка, напълнена с едва тлееща жарава. Докато се навеждаше, Тави забеляза, че Варг е облякъл бронята, която бе видял в стаята му в Черния коридор, а на кръста си носеше огромен меч. Канимът остави бутилката на пода до малък неравен отвор в стената на пещерата и изръмжа:

– Натам няма да носим светлина. Ще пълзим. Придържайте се към лявата стена. Гледайте надолу и вдясно.

Той падна на четири крака и гъвкавото му тяло се шмугна в отвора.

Тави и Кайтай се спогледаха.

– Какво е това същество? – попита го тя.

– Каним – отвърна Тави. – Живеят от другата страна на морето, на запад от Алера.

– Приятел или враг?

– Народът им ни е враг.

Кайтай поклати глава.