Фурията на Академа

– Светлини – промърмори мъжки глас и розовата фуриена лампа, която лежеше върху малка масичка до стената, засия с приглушена светлина.

Исана се опита да се надигне, но болката я прониза с такава сила, че едва успя да извърне глава. Тя видя убиеца, който седеше на стол до вратата. Известно време наблюдаваше мъжа на средна възраст, а той не отмести погледа си, което напълно я извади от равновесие. Скоро Исана осъзна и причината за това – тя не усещаше в него никакви емоции. Проклятието на умението ѝ да призовава вода беше постоянната емпатия – но в мъжа не усещаше никакви емоции. Отне ѝ известно време да разбере, че той прикрива чувствата си от нея, и го правеше по-добре от Тави.

Исана гледаше мъжа, изучаваше изражението на лицето и очите му, опитвайки се да разбере какви са намеренията му. Но не разбра нищо. Все едно беше направен от студен, безчувствен камък.

– Добре – изсъска тя. – Защо просто не си довършиш работата?

– И каква е тя? – попита той.

Гласът му беше мек и идеално подхождаше на невзрачната му външност.

– Ти ги уби – каза тихо тя. – Кочияшите. Нед. Уби Сирай.

В очите му проблесна нещо и откъм него дойде краткотрайно усещане за съжаление.

– Не – отвърна спокойно той. – Но убих стрелеца, който улучи Сирай. Както и теб.

Исана сведе поглед и установи, че е облечена само с копринената риза, която носеше под роклята си. Тя бе изцапана с кръв на мястото, където беше ранена, и бе разрязана на хълбока, най-вероятно от убиеца, за да може да промие и превърже раната ѝ. Исана затвори очи и чрез Ручей се опита да намери пътя през тялото си към раната. Можеше да е и много по-зле. Стрелата беше разкъсала плътта и беше увредила мускулите ѝ, но не бе засегнала важни органи. Мъжът беше свършил добра работа при изваждането на стрелата, беше почистил раната и бе спрял кървенето.

Исана отвори очи и попита:

– Защо трябва да ти вярвам?

– Защото това е истината – отвърна той. – Когато успях да открия стрелеца, вече беше твърде късно за Сирай. Съжалявам за това.

– Нима? – рече Исана с равен глас.

Фиделиас повдигна вежди.

– Всъщност да. Аз я уважавах и смъртта ѝ беше безсмислена. Ударих го точно когато пусна стрелата по вас, холтър.

– Което спаси живота ми? – попита Исана. – И сега сигурно трябва да се почувствам благодарна за това, че си ме спасил от евентуалния ми убиец.

– Мисля, че по-скоро бихте ме пратили да му правя компания – отвърна Фиделиас. – Особено предвид всичко, което се случи в Калдерон преди две години.

– Искаш да кажеш, когато се опита да убиеш семейството ми, моите хора и съседи.

– Вършех си работата – каза Фиделиас. – И направих нужното, за да я приключа. Не изпитах никаква радост от това.

Исана можеше да усети очевидната искреност в гласа му, но това само я ядоса още повече.

– Само че си изпитал по-голяма радост от хората в Алдохолт. От Уорнън и синовете му. От всички мъже и жени, които загинаха в гарнизона.

– Така е – съгласи се Фиделиас.

– Защо? – попита настоятелно Исана. – Защо го направи?

Той скръсти ръце на гърдите си и се замисли за миг.

– Защото вярвам, че политиката на Гай и решенията му през последното десетилетие водят държавата ни към разруха. Ако той остане Първи лорд или умре без силен наследник, въпрос на време е най-силните Върховни лордове да се опитат да завземат властта. Тази гражданска война ще ни унищожи.

– Аха – рече Исана. – И за да спасиш поданиците на Алера, ти трябва да ги убиваш.

Той ѝ се усмихна ледено.

– Може и така да се каже. Аз подкрепям онзи Върховен лорд, който според мен би станал най-добрият управник на държавата. Невинаги одобрявам плановете и методите му. Но в дългосрочен план ги смятам за по-малкото зло.

– Сигурно е хубаво човек да е толкова мъдър и самоуверен.

Фиделиас сви рамене.

– Всеки от нас върши нещата както е най-добре според него. Което ни води до вас, холтър.

Исана повдигна брадичката си и зачака.

– Работодателят ми би искал да обявите подкрепата си за дома му.

Смехът на Исана бе изпълнен с болка.

– Не говориш сериозно.

– Напротив – каза Фиделиас. – Трябва да обмислите предимствата, които би ви осигурил един такъв съюз.

– Никога – каза Исана. – Никога няма да предам страната ми като теб.

Фиделиас повдигна едната си вежда.

– И според вас коя точно част от държавата заслужава такава лоялност? – попита той. – Гай ли? Мъжът, който превърна вас и брат ви в символи на собствената си власт и ви направи мишени на своите врагове? Мъжът, който държи собствения ви племенник като един вид заложник в столицата, за да си гарантира вашата лоялност?

Тя го гледаше и мълчеше.

– Знам, че сте дошли да търсите помощта му за нещо. Знам, че не сте успели да се свържете с него – и че той очевидно не е направил нищо, за да ви защити, въпреки опасността, в която ви е поставил, канейки ви тук. Ако не беше намесата на моя работодател, сега щяхте да лежите мъртва до Нед и Сирай.

– Това не променя нищо – отвърна тихо тя.

– Така ли? – каза Фиделиас. – Какво е направил той, холтър? Как е успял Гай да спечели вашето уважение и лоялност?

Тя не му отговори.