Фурията на Академа

– Не може да не се усетят. Рано или късно, когато осъзнаят, че нямаме намерение да излизаме от пещерата, ще им стане ясно, че не разполагаме с нищо. И тогава ще ни атакуват.

Амара преглътна.

– Според теб колко време ще изчакат?

Бърнард поклати глава.

– Няма как да знам. Но досега те неведнъж са демонстрирали находчивост.

– На разсъмване – каза Дорога с ленив, уверен тон.

Амара погледна към Бърнард, който кимна.

– По всяка вероятност предположението му е вярно.

Амара се загледа за известно време в мрака.

– На зазоряване – каза тихо тя. – Ако Първият лорд беше изпратил рицари Аери при нас, досега щяха да са пристигнали.

Застаналият до нея Бърнард не отговори.

– Колко време ни остава до сутринта? – попита Амара.

– Осем часа – отвърна тихо Бърнард.

– Не е достатъчно, за да могат ранените да се възстановят без призоваване.

– Но е достатъчно за почивка – каза Бърнард. – Рицарите ни се нуждаят от нея. Както и ти, графиньо.

Амара отново погледна към тъмнината и в този миг вордската царица излезе на място, осветено от фуриените лампи.

Царицата вървеше на два крака, но нещо в движенията ѝ подсказваше, че за нея това не е нормално. Тялото ѝ бе покрито отчасти от износено старо наметало. Краката ѝ бяха дълги, пръстите стърчаха настрани и докато тя вървеше, се забиваха в пръстта. Онази част от лицето ѝ, която не беше покрита от качулката на наметалото, имаше странна форма – чертите ѝ бяха почти човешки, но изсечени от някакъв твърд зелен материал, неспособен да променя изражението си. Очите ѝ излъчваха мека зеленикаво-бяла светлина, отличаваше се кръглата очна ябълка, но клепачи и зеници нямаше.

Дясната ѝ ръка беше вдигната над главата. Ръцете ѝ бяха твърде дълги, с необичайни стави, но онази част, която се виждаше и държеше парче бял плат, изглеждаше почти човешка.

Амара я зяпна смаяно.

Вордската царица заговори. Гласът ѝ беше виещ и дрезгав, неприятен за слуха и труден за разбиране.

– Алерани – каза съществото.

Амара потръпна, стресната от странната интонация.

– Алерански водачо, излез. Бял разговор, примирие.

– Врани – изпъшка тихо Бърнард. – Чухте ли това? Кръвта ми се смразява.

Дорога изгледа царицата безизразно, а Уокър нададе дрезгав, недоволен рев.

– Не вярвайте на думите на царицата – каза маратът. – Тя греши и го знае.

Амара го погледна и се намръщи.

– Греши?

– Лъже – поясни Бърнард и се обърна към Дорога с присвити очи. – Сигурен ли си?

– Те убиват – каза маратът. – Вземат. Множат се. Само това правят.

Бърнард се взря в царицата на вордите, която беше застинала в неестествена поза.

– Ще говоря с нея – каза той.

Дорога се намръщи още повече. Той не сваляше очи от вордската царица.

– Това е неразумно.

– Докато разговаря с нас – каза Бърнард, – тя няма да поведе своите в нападение. Ако успея чрез преговори да ни спечеля малко време, може да се появят нови шансове за спасение.

– Дорога – каза Амара, – тези царици са опасни, нали?

– Повече от воините – каза Дорога. – Скорост, сила, ум, магия, ако се приближите твърде много.

Амара се намръщи.

– Каква магия?

Дорога продължаваше да гледа ворда – в очите му като че ли бе застинало лениво равнодушие.

– Тя командва вордите, без да говори. Създава фантоми, които нямат телесна обвивка. Те отвличат вниманието и ослепяват. Когато царицата е близо, не вярвайте на нищо, което виждате.

– Тогава не можеш да рискуваш, Бърнард – каза Амара.

– Защо?

– Защото Джиралди е ранен. Ако нещо се случи с теб, командването преминава в моите ръце, а аз не съм войник. Твърде силно се нуждаем от водачеството ти, за да ти позволим да рискуваш. – Тя поклати глава. – Аз ще отида.

– Врани, не! – изсъска Бърнард.

Амара вдигна ръка.

– Напълно нормално предложение. Аз мога да говоря от наше име. И честно казано, от нас двамата аз имам повече опит в манипулирането на разговорите и преценяването на отговорите.

– Ако Дорога е прав и това е капан...

– Тогава аз ще имам повече шансове да се спася – отбеляза тя.

– Дорога – изръмжа Бърнард, – кажи ѝ колко е глупава идеята ѝ.

– Тя е права – отвърна Дорога. – Достатъчно бърза е, за да избегне капана.

Бърнард го погледна навъсено и каза:

– Благодаря ти.

Дорога се усмихна.

– Вие, алераните, се държите много глупаво с жените си. Амара не е дете, че да я защитаваш. Тя е воин.

– Благодаря ти, Дорога – каза Амара.

– Щом иска да иде там, значи, е глупав воин – каза Дорога. – И все пак е воин. Освен това, ако отиде тя, ти ще можеш да останеш тук със своя лък. Ако царицата опита нещо, застреляй я.

– Стига толкова – каза Амара.

Тя отметна наметалото си назад, за да освободи дясната си ръка, провери дали мечът ѝ се измъква лесно от ножницата и излезе от пещерата под ярката светлина на фуриените лампи. Спря се на десетина фута от царицата, леко встрани, за да даде възможност на Бърнард да стреля. Известно време гледа мълчаливо съществото. То не помръдваше и също я оглеждаше.

– Поиска да говорим – каза Амара. – Говори.

Главата на царицата се размърда странно под качулката и леко се наклони.

– Хората ти са в капан. Не можете да избягате. Предайте се и си спестете болката.