Фурията на Академа

Безмълвната тълпа взети се беше спуснала по склона на хълма до края на изгорелия кроач. Известно време ги осветяваха пламъците на горящите дървета, но те постепенно започнаха да гаснат, дърветата се сгромолясваха върху земята и тъмнината бавно започ­на да поглъща взетите, докато накрая фигурите им не станаха неподвижни мрачни сенки. Луната се скри и нощната тъма стана почти непрогледна.

Самата пещера приличаше на огромна камина, която отдавна е трябвало да бъде почистена. Всички повърхности бяха покрити със сажди, огънят беше унищожил всичко, което се беше намирало вътре. Когато алераните влязоха, те видяха само грозни, почернели крайници и сгърчени парчета разтопена вордска броня. Въздухът в пещерата имаше противно-сладникав мирис, нездравословен облак от невидими пари, и макар че вече бяха минали часове от първото им стъпване тук, миризмата все още не беше изчезнала.

– Сигурно чакат изгрева – изръмжа Дорога.

– Защо? – попита Амара, без да сваля очи от мълчаливия им враг.

– За да могат да виждат – каза Дорога. – Вордите виждат доста добре в тъмното. Както и маратите. Но вашите хора не са много добри в това. Значи, взетите

също не виждат добре.

– Сигурно е това – промърмори Амара. – Но в такъв случай би трябвало да ни нападнат веднага, докато все още има някаква светлина от пожара и луната.

– Сигурно знаят, че нямаме много вода – рече маратският вожд. – И храна. Може би смятат, че могат да ни изчакат да излезем.

– Не – отвърна Амара и поклати глава. – През цялото време действаха разумно – много разумно. Познават врага си, познават способностите и слабостите ни. Сигурно знаят, че ние сме само малка част от един много по-голям народ. Сигурно знаят, че помощта ще пристигне най-късно след няколко дни. Нямат време за обсада.

– Може би са изпратили още превземачи – каза Дорога.

– Щяхме да ги забележим – каза Амара. – Ти и Уокър пазите входа на пещерата. Всеки ранен или спящ си има партньор, който да наблюдава за превземачи. Никой не е забелязал да се появяват.

Дорога изсумтя, скръсти ръце и се облегна на рамото на Уокър. Огромният гаргант беше полегнал по корем и бавно преживяше храната, останала му от преди. Звярът запълваше по-голямата част от входа на пещерата и гледаше безмълвните им врагове, без да проявява страх. Амара му завидя заради това. Силата на един обикновен алеран не можеше да се сравнява с дивата мощ на взет алеран, но за същество с размера на гарганта това нямаше никакво значение, а и Дорога като че ли споделяше спокойствието на Уокър.

Бърнард се приближи откъм дъното на пещерата. Макар да бяха поставили няколко фуриени лампи на земята около входа, за да попречат на врага да се промъкне незабелязано, вътрешността на пещерата беше осветена съвсем слабо, за да не може царицата да види какво става вътре. Амара не успя да усети веднага умората и тревогата му.

– Как е той? – попита тихо тя.

– Джиралди е жилав кучи син – отвърна Бърнард. – Ще оцелее. Ако успеем да се измъкнем от тук. – Той се загледа за миг в неподвижните вордски фигури и продължи: – Още трима умряха. Ако имахме воден призовател, всички щяха да оцелеят. Но останалите като че ли ще се оправят.

Амара кимна и тримата отново се загледаха в мълчаливия им враг.

– Какво чакат? – въздъхна Бърнард. – Не че имам нещо против, но ми се иска да знам защо.

Амара примигна и после каза:

– Разбира се!

– Хмм? – промърмори Бърнард.

– Страх ги е – каза тя.

– Страх ли? – попита Бърнард. – Че защо ще ги е страх? Хванали са ни за шията. Ако нападнат пещерата, сигурно ще ни довършат. Не може да не знаят колко сме пострадали.

– Бърнард – каза тя, – не разбираш ли? При предишната атака си бяха поставили за цел да нападнат рицарите ни – първо водните призователи, после огнените. Разбираха каква заплаха представляват и ги елиминираха.

– Да – рече Бърнард. – И какво?

– Ние просто унищожихме вордското гнездо с огън – отвърна Амара. – След като решиха, че са избили всичките ни огнени призователи. Направили сме нещо, което не са очаквали, и това ги е разтърсило дълбоко.

Бърнард погледна към враговете им и снижи гласа си до шепот.

– Но ние нямаме никакви призователи на огън.

– Те не го знаят – отвърна също толкова тихо Амара. – Сигурно очакват от нас да излезем и да го направим отново. Чакат, защото смятат, че това е най-мъдрото решение.

– Какво чакат? – попита Бърнард.

Амара поклати глава.

– По-добра светлина? Да отслабнем или да се изморим повече? Или да умрат ранените ни? Не ги познавам достатъчно, за да дам по-добри предположения.

Бърнард се намръщи.

– Ако си мислят, че при нас има призователи на огън, то тогава сигурно смятат, че влизането в пещерата е равно на самоубийство. Че ще ги изпържим пред входа, преди още да са се приближили достатъчно за близък бой. Те ни чакат да излезем и да ги изгорим, там навън имат числено преимущество. – Той тихо се засмя. – Мис­лят, че те са в беда.

– Тогава можем просто да чакаме – каза Амара. – Помощта сигурно ще дойде.

Бърнард поклати глава.