Фурията на Академа

– И този враг живее в самото сърце на вашата крепост. Нима глупостта ви е безкрайна?

– Народът му може и да е враждебен – промърмори Тави, – но аз започвам да се замислям за Варг. Почакай тук. Ще се чувствам по-добре, ако някой ми пази гърба, докато съм там с него.

Кайтай го погледна и се намръщи.

– Сигурен ли си, че искаш да отидеш?

Ръмженето на Варг се разнесе откъм отвора.

– Ами да. Мисля, че съм сигурен. Може би – промърмори Тави.

Той коленичи пред отвора, от който започваше много нисък проход, и започна да пълзи, преди да е започнал твърде много да се замисля какви ги върши. При желание би могъл да се придвижва напред на четири крака, но тогава гърбът му щеше да се търка в неравния таван.

След няколко фута в пещерата стана абсолютно тъмно и Тави трябваше да се насили да продължи напред, стараейки се да държи лявото си рамо допряно до стената. Варг изръмжа едва доловимо някъде отпред и Тави се опита да побърза, докато силната миризма на каним и метал не го удари в носа. Двамата продължиха да пълзят още известно време. Тави се опитваше да брои „стъпките“ си всеки път когато преместваше и поставяше дясната си ръка на земята. Звукът на течаща вода ставаше все по-силен. При седемдесет и четвъртата стъпка очите на Тави започнаха да различават някаква неясна фигура – косматото тяло на Варг. На десетина стъпки пред него се забелязваше бледо, зеленикавобяло сияние.

Изведнъж дясната стена изчезна и ниският тунел, по който пълзяха, се превърна в опасно тесен перваз от влажен камък. Канимът приседна, като че ли готвейки се за скок, погледна към Тави и кимна към дъното на пещерата. Тави допълзя до Варг, като инстинктивно се опитваше да се движи безшумно.

Пещерата беше огромна. От тавана висяха стотици сталактити, дължината на някои от които надвишаваше по височина външните стени на цитаделата. От пода се издигаха сталагмити с формата на неравни конуси, които бяха дори още по-дълги. От стената в дъното на пещерата извираше поток, който падаше в разпенен басейн и водата продължаваше надолу към река Галия. Тави се вторачи в озарената от зеленикавобялата светлина сцена и устата му зяпна от отвращение и ужас.

Защото цялата повърхност на пещерата беше покрита с кроач.

Две години по-рано, във Восъчната гора, той бе видял същата картина. Пластовете тук не изглеждаха толкова дебели, колкото восъка, който беше покривал долината, но той излъчваше същата пулсираща зеленикавобяла светлина. Тави забеляза половин дузина восъчни паяци, които се плъзгаха с ленива грациозност по кроача, спираха се тук-таме и светещите им очи сияеха в различни оттенъци на зеленото, оранжевото и светлосиньото.

Тави ги зяпаше известно време, твърде шокиран, за да направи каквото и да било. После погледът му беше привлечен от огромен изпъкнал мехур, който покриваше няколко от най-големите сталагмити. Повърхността на мехура пулсираше в зелено и бе достатъчно прозрачна, за да може да се видят движещите се из него сенки.

Край мехура стояха каними. Те клечаха около него на разстояние от четири или пет фута един от друг. Всички бяха въоръжени и облечени в броните си, а главите им бяха покрити с тъмночервените качулки на наметалата им. Всички те седяха напълно неподвижно. От такова разстояние Тави не можеше да види дали дишат, но му се струваше, че приличат повече на статуи, изсечени в естествена големина, отколкото на живи същества. Един восъчен паяк пропълзя по кроача

и скочи върху един от клечащите каними, сякаш той беше просто част от пейзажа.

Отдолу се разнесе ниско ръмжене и почти веднага някъде от стените под тях изскочиха няколко каними. Тави видя, че тримата от тях водеха завързания и опитващ се да се освободи четвърти. Той беше ранен и краката му оставяха кървави отпечатъци по пода на пещерата. Ръцете му бяха завързани за китките, като преди това го бяха накарали да преплете пръстите си, а освен това бяха овързали и муцуната му. Кървясалите му червени очи проблясваха безумно, но колкото и да се бореше, канимът не можеше да се освободи от хватката на похитителите си.

А канимите, които водеха пленника си, бяха напълно спокойни. Те нито ръмжаха, нито подскачаха, а на свирепите им лица бе застинало спокойствие. Стъпиха върху кроача, влачейки пленника си със себе си, и веществото започна да се троши под краката им. Восъчните паяци се придвижиха с ленива грациозност до повреденото място и започнаха да го поправят. Многобройните им крака потупваха и приглаждаха кроача, придавайки му предишната форма.

От гърлото на стоящия до Тави Варг се разнесе ниско, гневно ръмжене. Канимите завлякоха пленника си до един отвор в мехура и го внесоха вътре. Само след секунда тишината в пещерата беше нарушена от злобен рев, който почти веднага стихна.

Тави чу как забитите в камъка нокти на Варг заскърцаха. Ушите на канима бяха притиснати към главата му, а зъбите му се белееха, оголени в злобна гримаса.