Фурията на Академа

Известно време не се случи нищо. След това четиримата каними излязоха от мехура. Те минаха покрай неподвижните си събратя и заеха местата си около мехура. Последният каним беше същият онзи пленник, само че въжетата му бяха свалени. Появиха се два восъчни паяка, които веднага запълзяха по него и започнаха да втриват кроач в раните му.

– Рарм – изръмжа посланик Варг, а гласът му едва се чу през шума на падащата вода. – Аз ще изпея кървавата ти песен.

Миг по-късно в мехура се раздвижиха нови сенки и отвътре излезе още един каним. Сарл все още изглеждаше слаб, хитър и опасен. Той огледа пещерата с червените си очи и когато един от восъчните паяци се блъсна в него, докато поправяше натрошения кроач, Сарл оголи зъби и го ритна към близкия сталагмит. Същес­твото се удари в сталагмита и падна в кроача, безпомощно мърдайки потрошените си крака.

Без да се колебаят, други два паяка промениха курса си и започнаха да запечатват умиращия си събрат в кроача, където той щеше да бъде разложен за храна на останалите същества.

От мехура се появи втора фигура, този път по-дребна, почти колкото човек. Тя бе наметната с дълга сива пелерина, чиято качулка изцяло покриваше главата ѝ. Но начинът, по който се движеше, бе зловещо нечовешки, твърде вдървено и същевременно грациозно.

– Къде е последният? – попита фигурата.

Гласът и интонацията бяха абсолютно чужди и по никакъв начин не показваха какво се крие под наметалото.

– Ще бъде намерен – изръмжа Сарл.

– Трябва – отвърна фигурата. – Той може да предупреди водача на алераните за нас.

– Те мразят Варг – каза Сарл. – Той дори не успя да си уреди аудиенция при алеранския водач. А дори и да успее да говори с него, алераните никога няма да му повярват.

– Може би – отвърна закачулената фигура. – А може би не. Не трябва да рискуваме да ни открият.

Сарл помръдна странно с рамене и не каза нищо.

– Не – каза фигурата. – Не се страхувам от тях. Но няма логика в това, да им позволим да застрашат плановете ни.

Сарл изгледа навъсено фигурата и отстъпи назад.

– Готови ли са съюзниците ти? – попита съществото.

– Да. Тази нощ цялото крайбрежие ще бъде ударено от силна буря. Той ще бъде принуден да остане в покоите си, за да смекчи силата ѝ. До стаята има само един път. Той няма да избяга.

– Много добре – отвърна фигурата. – Намери главатаря на глутницата. Ако не го намерите, докато луната залезе, ще нападнем без него.

– Той е опасен – възрази Сарл. – Докато е жив, няма да бъдем в безопасност.

– Той не представлява заплаха за мен – отвърна фигурата. – Само за теб. Ще нападнем, когато залезе луната. А след това...

Съществото с наметалото изведнъж млъкна, обърна рязко главата си и погледна към перваза, като че ли право в Тави.

Младежът замръзна на място и устата му пресъхна.

Изминаха няколко мига в напрегната тишина и фигурата отново се обърна към Сарл. От мехура излязоха двама каними и зас­танаха зад гърба му.

– Вземи ги със себе си. И го намери.

Сарл щракна злобно със зъби, завъртя се рязко и излезе от пещерата.

Съществото с наметалото погледна отново към перваза, после се обърна и се плъзна към мехура.

Варг се допря до Тави и кимна към прохода. Младежът се обърна и запълзя обратно към стаята, където Кайтай чакаше с ножа и канимската лампа в ръка. Тави бързо се изправи, изнервен от мълчаливото, опасно присъствие на канима зад гърба му, отиде до Кайтай и се обърна с лице към Варг.

– Какво видя? – прошепна тя.

– Пазителите на тишината – отвърна той. – Кроач. Грамадно гнездо, което много прилича на онова във Восъчната гора.

Кайтай си пое рязко дъх.

– Значи, наистина е дошло тук.

– Да – отвърна Тави.

Канимът излезе от прохода, изправи се в цял ръст и се протегна. Макар да бе скрил зъбите си, ушите на Варг оставаха прилепени към главата му и в гърдите му като невидим облак бушуваше ярост. Тави го погледна и попита:

– Какво става с тях?

Варг поклати глава.

– Някак ги омагьосват.

– Но кои са те?

– Членовете на бойната ми глутница – отвърна Варг. – Стражите ми.

Тави се намръщи.

– Но на теб са ти позволени само шестима. Там долу имаше двайсет.

– Двайсет и един – поправи го Варг. – Гарл беше ранен в корема, когато останалите дойдоха за нас. Изпратих го в Кървавите земи, преди тези твари да успеят да го вземат, както направиха с Рарм.

– Знаел си, че идват за теб? – попита Тави.

Варг кимна.

– Започнах да го разбирам преди два дни, когато четирима от стражите ми се подготвяха за тръгване. Те споменаха за плъхове в стаите им. А дотогава нямаше никакви. Но преди месец Морл и Халар също споменаха за това. А на следващия ден, когато си тръгнаха, те се държаха странно.

– Колко странно? – попита Тави.

Посланикът поклати глава.

– Мълчаливо. Сдържано. Повече от обичайното. – Той присви очи. – Ушите им не изглеждаха както трябва.

Тави се намръщи и каза:

– Значи... отпътувалите стражи, онези, за които мислиш, че са се върнали във вашите земи, всъщност не са си тръгвали, а са слизали тук долу, в подземията.

Варг изсумтя.

– И зад всичко това стои Сарл. А онзи с наметалото омагьосва вълците ми.

– И защо постъпва така? – попита Тави.