Фурията на Академа

– Приемете го като комплимент – посъветва я Фиделиас. Внезапно косъмчетата на врата му настръхнаха и той едва се удържа да не се обърне и да започне да се оглежда като уплашена котка. Някой ги следеше. Достатъчно дълго бе играл тази игра, за да може да го усети. Поне за момента нямаше нужда да узнава подробностите. Предишния ден бе показвал лицето си твърде често, а в столицата имаше доста хора, които бяха готови да го предадат на Короната и да приберат наградата. – Няма друга жена в страната, която да може да се похвали с такава титла.

– Нито пък има друга жена, която да знае рецептата ми за хляб с подправки – отвърна Исана, – но никой не казва нищо за това.

Фиделиас се обърна към нея и леко се усмихна. Използва момента, за да опита да зърне преследвача им с крайчеца на окото си. Бяха двама, едри груби мъже, несъмнено речни плъхове от някоя от множеството лодки, които бяха пристигнали в столицата за фестивала. Успя да види само, че са облечени зле и единият залита с пиянска стъпка.

– Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

– Да – отвърна тя. – Но питайте.

– Не мога да не обърна внимание, че нямате съпруг, холтър. Нито деца. Това е... необичайно за жена в нашата страна, имайки предвид законите ни. Да разбирам ли, че като млада сте прекарвали времето си в лагерите?

– Да – отвърна тя с равен тон. – Точно както изисква законът.

– Но нямате деца – каза той.

– Нямам деца – потвърди тя.

– Имало ли е мъж? – попита Фиделиас.

– Да. Войник. Известно време бяхме заедно.

– Родихте ли му дете?

– Опитах се. Но бременността ми бе прекъсната преждевременно. Скоро след това той ме напусна. Но местният командир ме изпрати у дома. – Тя го стрелна с поглед. – Изпълнила съм дълга си, сър. Защо питате?

– Просто за да минава времето – отвърна Фиделиас, опитвайки се да се усмихне доброжелателно.

– Да минава времето, докато търсите място, където да се разправите с двамата мъже, които ни следят – рече тя.

Фиделиас погледна нагоре към лицето ѝ, защото холтърът беше с една длан, че и повече по-висока от него, и този път усмивката му беше искрена.

– За цивилна имате набито око.

– Не е заради зрението ми – отговори тя. – От тези мъже вони на алчност и страх, както смърди една овца.

– И можете да ги усетите от такова разстояние? – Фиделиас установи, че жената го впечатлява все повече и повече. – Сигурно са на петдесетина фута от нас. Вие сте наистина надарена в призоваването на вода.

– Понякога ми се иска да не бях – отвърна тя. – Или поне да не беше толкова силно. – Тя притисна пръсти към слепоочието си. – Едва ли в бъдеще ще посетя отново някой град. Твърде шумни са, дори когато спят.

– Донякъде ви съчувствам – каза Фиделиас и я поведе по една странична уличка между високите домове, която беше доста сенчеста. – Виждал съм водни призователи с вашата сила, които бяха неспособни да контролират дарбата си.

– Като Одиана – каза тя.

Фиделиас почувства притеснение при споменаването на лудата водна вещица. Одиана не му харесваше. Беше твърде непредсказуема за вкуса му.

– Да.

– Тя ми разказа за първия си контакт с фуриите – каза Исана. – Честно казано, съм изненадана, че е толкова стабилна.

– Интересно – каза Фиделиас и намери скрито местенце между две сгради. – Никога не е споменавала за това.

– А питали ли сте я? – каза Исана.

– И защо да го правя?

– Защото човешките същества трябва да се грижат едно за друго, сър. – Тя сви рамене. – Но пък да, защо да го правите?

Фиделиас изпита леко раздразнение, защото думите на холтъра попаднаха в целта. Реакцията му го изненада и той си помисли, че жената е права в доста по-голяма степен, отколкото той е готов да признае. Беше минало доста време, откакто за последен път бе действал според вътрешната си мотивация, а не по необходимост или от чувство за самосъхранение.

От деня, в който бе предал Амара всъщност.

Фиделиас се намръщи. От известно време не се беше сещал за нея. Сега това му се стори странно. Може би се беше опитвал да прогони мисълта за Амара от главата си. Но защо?

Той затвори очи и направи така една-две крачки, мислейки си за изненадата, изписана на лицето ѝ, когато се беше оказала заровена в земята до шията, заловена от най-способните хора на Акватайн. Тя бе предусетила предателството му като истински Курсор, но логиката ѝ не я бе подготвила за собствената ѝ емоционална реакция. Когато тя го беше обвинила и той бе признал предателството си, в очите ѝ се беше появило изражение, което той и до днес не можеше да забрави. Те бяха пълни с болка, гняв и тъга.

Нещо потрепна в гърдите му, но той безмилостно потисна надигащото се чувство.

Той не беше сигурен, че съжалява, задето се бе отказал изцяло от чувствата си, и точно липсата на съжаление го беше разтревожила. Може би холтърът беше права. Може би той наистина бе изгубил нещо жизненоважно, може би измяната му и действията му в долината Калдерон бяха потушили някаква искрица живот, топлотата му и съчувствието му. Възможно ли бе сърцето и душата на един човек да умрат и въпреки това той да върви и да разговаря така, сякаш е още жив?