Фурията на Академа

Фиделиас отново прогони тези мисли. Нямаше време за подобни сантиментални спомени. Ловците на награди бяха започнали да скъсяват разстоянието между себе си и преследваните.

Фиделиас извади късия си тежък лък изпод наметалото и плъзна една дебела грозна стрела в тетивата. С бързината и увереността на стрелец и призовател на дърво той се обърна и пусна стрелата в гърлото на мъжа, който вървеше по-назад от двамата.

Партньорът му закрещя и се хвърли напред, без все още да е разбрал, че е останал сам. „Аматьори“ – помисли си Фиделиас. Това беше стар трик – да се стреля първо в по-далечния противник, за да могат спътниците му да продължават да настъпват, без да забелязват опасността, вместо да се пръснат да търсят прикритие. Фиделиас извади втора стрела и стреля – острието ѝ попадна в лявото око на единствения останал ловец на награди от разстояние почти пет фута.

Мъжът рухна на земята – смъртта беше настъпила мигновено. Само кракът му порита още известно време, докато кръвта му заливаше калдъръма. След това застина неподвижно.

Фиделиас ги наблюдава още около минута, след което остави лъка си на земята, извади ножа си и провери пулса на шиите им, за да се убеди, че са мъртви. Той не се и съмняваше в това, но професионалистът в него мразеше мърляво свършената работа и едва след като бе сигурен, че са умрели, отново взе лъка си.

Да, Исана не грешеше.

Може би той наистина бе изгубил способността си да чувства.

Не че имаше някакво значение.

– Холтър – каза той и се обърна към нея, – трябва да се махнем от тук.

Пребледнялата Исана го гледаше безмълвно. Маската на увереност бе изчезнала от лицето ѝ, заменена с ужас и отвращение.

– Холтър – повтори Фиделиас, – не бива да се задържаме на тази улица.

Тя като че ли се овладя. Отмести поглед от него, присви очи и отново наложи предишната маска.

– Разбира се – рече тя. Гласът ѝ леко трепереше. – Водете.

Глава 39

– Хайде – каза Тави. – Трябва да тръгваме.

– Още не – отвърна Кайтай.

Тя се обърна към входа на прохода и се шмугна в него.

– Врани! – промърмори Тави. Той остави шишето настрани и я последва, изсъсквайки: – Вдясно почва пропаст. Придържай се вляво.

Той я последва до перваза и коленичи до нея, докато тя се взираше в кроача, бавно движещите се восъчни паяци и неподвижните каними.

– В името на Единствения – прошепна тя с широко отворени очи. – Алеранецо, трябва да тръгваме.

Тави кимна и се обърна.

На края на перваза се появи един восъчен паяк и застана между тях и входа на прохода. С ленива грациозност той започна да се приближава към Тави. Младежът замръзна на мястото си. Восъчните паяци бяха отровни, но по-лошото бе, че работеха заедно с останалите. Ако този повикаше другарите си, те щяха да го нападнат едновременно – и макар че можеше да се измъкне от бавно движещите се паяци, той никога нямаше да надбяга омагьосаните каними. Сигурно можеше да убие паяка, но не и преди съществото да предупреди останалите.

Той погледна през рамото си към Кайтай. Тя го гледаше с широко отворените си очи.

И тогава предният крайник на паяка леко докосна ръката му и Тави трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи.

Паякът се спря и завъртя светещите си очи. После използва другите си два крайника, за да опипа ръката и раменете на младежа. Тави стоеше неподвижно като статуя. Крайниците на паяка го опипаха няколко пъти по шията, после съществото се придвижи напред, стъпи на ръката, после на лакътя и рамото и прескочи Тави, без да го напада и без да вдига тревога. Като че ли въобще не го забеляза.

Тави бавно обърна глава назад и видя, че паякът прави същото и с Кайтай. После той слезе от нея и започна бавно да покрива края на перваза с кроач.

Двамата се спогледаха недоумяващо, след което бързо се върнаха в главния тунел, по-далеч от запълнената с кроач пещера.

– Защо постъпи така? – избъбри Тави веднага, след като излезе от тунела. – Кайтай, той трябваше да вдигне тревога и да нападне. Защо не го направи?

Кайтай излезе от тунела секунда след него и дори на слабата светлина на канимската лампа той успя да види, че тя е пребледняла и силно трепери. Тави остана неподвижен за миг и после повтори:

– Кайтай?

Тя се изправи, обгърнала тялото си с ръце, сякаш умираше от студ, а очите ѝ блуждаеха наоколо.

– Не може да бъде – прошепна тя. – Не може да бъде.

Тави пристъпи към нея и положи ръка върху рамото ѝ.

– Кое не може да бъде?

Тя го погледна с ужас в очите.

– Алеранецо, ако... Древните легенди. Ако легендите на народа ми са верни, значи, това са вордите.

– Хм – каза Тави. – Кои?

– Ворди – прошепна Кайтай и потрепери при произнасянето на думата. – Поглъщачи. Ядачите на светове, алеранецо.

– Не съм чувал за тях.

– Не си – отвърна Кайтай. – Ако беше чувал, градовете ви щяха да лежат в пепел и руини. Хората ти щяха да бягат. Да бъдат преследвани. Както бяха нашите.

– За какво говориш?

– Не тук, алеранецо. Трябва да се връщаме. – В гласа ѝ се промъкна паника. – Не можем да останем тук.

– Добре – каза Тави, опитвайки се да звучи успокояващо. – Добре. Хайде.