Фурията на Академа

– И с нея също. Не е изключено да е свързана с някакви договорки между граф Калдерон и варварите. Докато не измъкнем цялата информация от тях, няма нужда да си създавам кръвни врагове в лицето на маратите. Докато това не стане изгодно за мен.

Внезапно силни пръсти сграбчиха косата на Тави и рязко дръпнаха главата му назад. Младежът успя да се престори на напълно отпуснат.

– Този малък звяр – каза Калар. – Ако жената не представляваше още по-голяма заплаха за нас, с удоволствие щях да му одера кожата, а после да го хвърля в яма, пълна със слайвове. Това жалко същество се осмели да вдигне ръка на моя наследник.

Гласът му трепереше от ярост и презрение и той блъсна главата на Тави надолу с рязко движение, от което шията на младежа изпука болезнено.

– Да уредя ли транспорта му, милорд?

Калар въздъхна.

– Не – реши той. – Няма нужда да му давам шанс за оцеляване, предвид онова, което съм планирал за семейството му. Дори такова нищожество може с времето да се превърне в опасност. Ще ги хвърлим и двамата в една яма.

Ботушите му затропаха по пода, докато се отдалечаваше към вратата. Последваха го по-тежките, по-тромави стъпки на Търк, вратата се отвори и затвори и резето издрънча.

Тави отвори предпазливо очи и се убеди, че отново са сами.

– Отхапала си носа му? – попита той Кайтай.

Гласът ѝ прозвуча приглушено заради торбата на главата ѝ.

– Не можах да му стигна очите.

– Благодаря за предупреждението.

– Не – каза тя. – Казах, че нещо приближава. Нямах предвид през вратата.

– Какво?

– Подът – рече тя. – Почувствах вибрации. Ето ги пак – промърмори тя.

Тави почти не чувстваше краката си, но успя да чуе слаб, дращещ звук, който се разнесе някъде отдолу. Той успя да извърти главата си достатъчно, за да види как дъските на няколко фута от него потреперват и се извиват нагоре, сякаш бяха направени от гъвкава върба, а не от сушен дъб. Видя как някой отдолу изкъртва дъската и я дърпа към себе си. Последваха я още две дъски и изведнъж от дупката се подаде оплетена, прашна коса, последвана от глава с мигащи начесто очи.

– Ерен – каза Тави, опитвайки се да прозвучи спокойно. – Какво правиш?

– Мисля, че те спасявам – отвърна Ерен.

– Имаме пазачи – каза Тави на приятеля си. – Те ще усетят какво си направил, за да се промъкнеш тук.

– Съмнявам се – рече Ерен и се усмихна уморено на Тави. – За пръв път да имам полза от това, че фуриите ми са слаби, нали? Не вдигат много шум.

Той потрепери и започна да се измъква през дупката на пода.

– Как ни намери? – попита Тави.

Ерен го погледна обидено.

– Тави, аз се обучавам за Курсор толкова дълго, колкото и ти в края на краищата.

Тави се усмихна, а Ерен се опита да му се усмихне в отговор, докато се измъкваше от дупката. После се наведе над дъските и протегна ръка над тях. Те потрепериха и започнаха бавно да се огъват.

– Докато задавах разни въпроси, забелязах, че някакъв мъж ме следи. Логично бе да си помисля, че хората, които са отвлекли леля ти, ме следят. Затова се върнах в Цитаделата, изплъзнах се от него...

– И го проследи дотук – каза Тави.

Ерен успя да огъне дъската още малко.

– Гмурнах се под кея и подслушах двама мъже, които разговаряха за пленници. Помислих си, че може да е леля ти, затова реших да надникна.

– Много добра работа, Ерен – каза Тави.

Ерен се усмихна.

– Е, по-скоро е щастлива случайност. Ето, почти успях.

Дъската изскърца и се раздвижи, но в този миг Кайтай изсъска:

– Вратата.

Резето изтрака и вратата на склада се отвори.

Ерен се спусна обратно в дупката, а отгоре останаха да се виждат само побелелите му от усилието пръсти, които придържаха извитата дъска на мястото ѝ.

Тави облиза устни, размишлявайки трескаво. Ако останеше неподвижен, пазачите не можеше да не забележат липсващите дъски. Той повдигна глава и видя Търк. На колана на широкоплещестия убиец висеше крив каларски нож за изкормяне, а очите му блестяха от гняв. Зад него вървеше строен слаб мъж с моряшки дрехи. На колана му висеше същият крив нож. Той беше плешив и изглеждаше като съшит от парчета кожа – и носът му липсваше. Воден призовател бе покрил раната с розова кожица, а от ноздрите му бяха останали само два отвора, които му придаваха изглед на череп. Това очевидно беше Кардис.

– Така – рече Търк. – Я виж ти. Хлапето е будно.

– И какво от това? – изръмжа Кардис, приближавайки се до закачулената Кайтай. Той дръпна от главата ѝ кожената торба, сграбчи шепа коси и дръпна силно назад. – Враните да го изкълват хлапето.

В очите на Кайтай се разгоря изумруден пожар, зад който се надигна дива, първобитна ярост. На бузата ѝ синееше оток, а брадичката ѝ бе покрита със засъхнала кръв.

– Не я пипай! – изръмжа Тави.

Кардис небрежно го плесна през лицето и се обърна към момичето.

Маратската девойка го гледаше, без да трепне или да издаде звук. След това умишлено бавно извади езика си, облиза кръвта от горната си устна и се усмихна предизвикателно.

Очите на Кардис станаха студени и опасни.

– Кардис – изрече рязко Търк, – не бива да ги нараняваме. Нито един от двамата.

Другият мъж погледна Кайтай и отскубна още един кичур коса.